Дянко Марков за приемствеността в националното движение
Дянко Марков е роден на 4 октомври 1922 в Плевен. Баща муГеорги Марков е активен член на Съюза на българските национални легиони, убит от комунистите през септември 1944. Самият той също членува в организацията. Летец и офицер от армията на Негово Величество, преподавател по обща и радионавигация, по време на комунистическата диктатура Дянко Марков е принуден да работи дълги години като артист-оркестрант. След 1989 е сред създателите на Българския демократичен форум и негов председател до 1999. От 1994 е депутат последователно в 37-то и 38-то Народно събрание от коалиция ОДС. Член на Комисията по национална сигурност. Автор на книгата “Легионерството”. Убеден патриот и демократ, Дянко Марков е сред малцината депутати в днешния българския парламент, последователно защитаващи интересите на нацията и Отечеството.
Г-н Марков, кои, според Вас, са основните проблеми пред днешните управляващи?
Основниете проблеми, всъщност основният проблем в периода, когато очакваме присъединяването ни към Европа да стане реалност, е младите българи, млада България, да бъдат мотивирани да останат и да работят в Отечеството си. Влизането в ЕС означава свобода в движението на хора, идеи, стоки и т.н. – това е основният принцип на глобализацията. Тя обаче, крие опасността младите българи, които нямат материалната мотивация да останат в родината си, да загубят и моралната мотивация за това и да потърсят поприще за изява някъде навън. А това веднага ще доведе до качествен демографски срив. Сега имаме само количествен срив, изразяващ се в негативния прираст, но при ново масово изтичане на млади и образовани хора, държавата ще бъде изправена пред качествен срив и реалната опасност от ликвидирането и. Така че, празнувайки влизането си ЕС, може да се окаже, че празнуваме ликвидацията си като българи. Това следва добре да бъде осъзнато от нашите държавници. Проблемът не се изчерпва само с повишаването на икономическия ръст, той е и морален и тъкмо в този му аспект не съзирам особена загриженост, което ме тревожи.
Как се съчетават успехите в демократизацията, за които толкова се говори, със задълбочаващата се мизерия на българския народ? По официални и твърде занижени данни, 60% от българите живеят под екзистенц-минимума. И можем ли да твърдим, че градим стабилна демокрация, когато населението бедства?
Може да ви прозвучи “социалдемократически”, и това не ме смущава, но съм убеден, че без социалния момент демокрацията се превръща в нещо, което никак не одобрявам. Това е позицията ми на български националист. Грижата за социално слабите, за бедстващите хора, неизменно е свързана с обичта към родината. Родолюбието не е отвлечено понятие. То значи да обичаш хората, които живеят и страдат в твоята страна, да се чувстват част от тяхната общност. Както в едно семейство, ако братът или сестрата имат неблагополучия, страдат всички, така трябва да изживяваме и принадлежността си към общността, наречена български народ и България.
Българското общество си дава сметка, че се увеличава разривът между управленската “класа” и останалите граждани. Има ли, според Вас, пропаст между онези, които се определят като “политически елит” и останалите, обозначавани като “народ”?
Има и ще аргументирам отговора си с нещо, случило се съвсем наскоро. Имам предвид очакванията на управляващите преди местните избори и реалните резултати. Предизборните екипи обикаляха страната и ревностно агитираха, с оглед на един максимален резултат. Според мен изборният резултат не бе лош за СДС, но беше далеч под очакванията на лидерите му и неприятно ги изненада. Мисля, че те нямат истински контакт, истинска представа за болестта на обществото, за страданието, липсва истинската обратна връзка. А това е основен закон за всяка система, включително и за обществените организми. Без обратна връзка те са обречени.
Как смятате, че оттук нататък може да се получи такава обратна връзка?
С разширяване на екипите, около заемащите високите държавни постове – президент, премиер, председател на Народното събрание. Тези екипи, които им подават информация, следва да бъдат “по-разчупени”, не толкова едностранно формирани.
Не се боите от думата “националист” и многократно с гордост сте се обявавали за такъв. Как разбирате национализма на новата епоха?
Не само не се боя, но смятам национализма за естествено състояние и чувство, подобна на онова към семейството. Както не мога да приема, че високотехнологичното информационно общество, няма да унищожи семейството, защото у човешкия вид биологично е заложена необходимостта от семейство, по същия начин, в по-широк план, и нацията не може да бъде заличена. Тя не може да се размие в някаква аморфна “мултиетническа” категория, каквато се е формирала поради особеното стечение на обстоятелствата в САЩ например. Това не може да стане в европейските страни, на които национализмът е иманентно присъщ. Вземете примера с Йорг Хайдер. Този човек бе тотално оплют, но спечели доверието на сънародниците си с една простичка формула, което обаче само той изтъкваше: правото да имаш родина. Подчертавам тази формула, защото тя трябва да дойде до съзнанието. Европейски съюз, европейско гражданство, глобализация, възможност за реализация по целия свят – да, но винаги има едно място, където ти си “свой”. Това е Родината. Така че този човек не искаше правото на родина да бъде замъглено от глобализационните процеси. И в края на миналото столетие “свръхдемократите” предвиждаха, че национализмът ще бъде погребан през ХХ век, а какво излезе? Съвременният национализъм е разбирането, че право на родина имаш, както самият ти и твоят народ, така и другите народи. Или, ако мога да се изразя по този начин, това е един “интернационално осъзнат национализъм”. Той не се стреми да решава проблемите на своя народ, чрез ограбването на другите народи, а разбира необходимостта от спокойно съвместно съществуване и дава възможност за развитие на културата и духовните ценности на общността. Това е разбирането ми за национализма и то е заложено в мен още от детските ми години.