Тодор НИКОЛОВ

Две от появилите се наскоро заглавия на издателство “Критика и хуманизъм” привличат погледите на онези, които все още се интересуват от развитието на идеите в епохата след “края на историята”. Едната е “Въобразените общности” на професора от Корнелския университет Бенедикт Андерсън, посветена на произхода и разпространението на национализма, а другата – нашумялата монография на Чарлс Тейлър “Мултикултурализмът”, в която са включени и обширни коментари по темата на такива известни имена като Еми Гутман или Юрген Хабермас. Макар и твърде различни на пръв поглед, двете всъщност изследват сходни проблеми, породени от глобалния сблъсък между национализма и мондиализма, който се очертава като определящия фактор в модерната епоха.

Книгата на Тейлър, една от най-шумно коментираните през последното десетилетие, разглежда въпроса за толерантността на съвременните демократични институции към съществуващото вътре в повечето общества разнообразие от различни културни традиции. Както подчертава самият автор: “Редица черти на съвременната политика зависят от потребността, или понякога искането, за ”признаване”. Може да се каже, че тази потребност е една от движещите сили на националистическите движения в политиката. А искането за признаване излиза на преден план по множество различни начини: от името на малцинствени или “потиснати” групи, или пък на онова, което днес се определя като

Политика на “мултикултурализъм”

Всъщност, “мултикултурализмът” е отчаян опит да се спре ерозията на съвременните западни общества, породена от отказа от концепцията за националната държава и, като резултат от това, от разпадането на социалните връзки и опитите за ликвидиране на естествените различия между хората. Както отбелязва Ален Дьо Бенуа: “Либералният манталитет се опитва да формира днес модерния свят, основаващ се на тоталното разрушаване на всички форми на органично присъщата на човека солидарност и на културната и национална идентичност. Той прекъсва връзките на хората и тяхната култура с естествените им корени, разрушава околната среда, лишава живота ни от смисъл и превръща човешките същества в анонимна маса”. Теоретиците на “мултикултурализма” се опитват да избягнат пълното отчуждаване и “атомизацията” на индивида, издигайки в култ отделната “културна” група и разглеждайки обществото като механичен сбор от такива “групи”, всяка от които се стреми и следва да получи признанието на останалите. Определянето на достатъчно ясни признаци, отличаващи “културната” група, се оказва обаче, достатъчно сложен проблем за повечето “мултикултуралисти”. Така някои от “групите” очевидно се формират на етнически, други на религиозен принцип, но “мултикултурализмът” приема и “групи”, изградени на чисто расова или дори на полова основа (т.е. феминистките движения или дори тези на хомосексуалистите, също се разглеждат като “културни”). Като оставим настрана абсурдността на твърдението, че може да съществува чисто “женска” или “гей” култура, подобни схващания могат да имат твърде опасни последици.

Така например,

Противниците на мултикултурализма

принадлежащи към националистическия лагер не без основание обвиняват неговите теоретици, че съзнателно работят за ерозията на националните държави и желаят подмяната на изгражданите в продължение на векове национални култури с ценностите на общности, формирани често върху твърде съмнителни принципи. Според Артър Шлезинджър “мултикултурализмът е своеобразна контрареволюция срещу традиционната идея за Америка…като обща култура и единна нация…той води до дезинтеграция на националната общност, до появата на апартейд, “балканизация” и трайбализация на страната”. Други пък определят “мултикултурализма” като своеобразна форма на съвременен расизъм. Защото, както посочва в книгата си Бенедикт Андерсън: “докато национализмът мисли в категорията на историческата съдба, измислиците на расизма произхождат от идеологиите на класата или групата”. Приемайки като “културна” общността, основаваща се фактически на цвета на кожата на членовете и, мултикултуралистите действително плътно се доближават до проповедниците на расизма.

От друга страна обаче, “мултикултурализмът” е подложен на остра критика и от идеолозите на крайния либерализъм, според които той ограничавал свободата на “атомарния” индивид, и които, колкото и да е странно, често го обявяват за “разновидност на национализма”, посочвайки като основание факта, че толкова близките на “мултикултуралистите” културни общности се формирали предимно на етническа основа.