Проф.д-р Андрей ПАНТЕВ*

Подобно етикетите на съмнителния алкохол и цигари, поставянето на етикетите “либерализъм” и “национализъм” на съвременни състояния – политически, граждански, дори духовни, буди съмнение за това, доколко се познава истинската стойност на тези понятия. Защото те са исторически обусловени и мотивирани, родени са при исторически условия, които си остават уникални, и са отражение на тогавашните, а не на съвременните обстоятелства. Именно поради това можем да кажем, че и либерализмът, и национализмът имат собствена историческа еволюция, която при това е поразително сходна.

Либерализмът се ражда като отрицание

на силната тогава, централизирана, монархистична, съсловна държава. Либерализмът е рожба на индивидуализма, на Просвещението през ХVІІІ век. Той е отрицание на държавното вмешателство. В същото време, либерализмът е антипод и на радикализма на социално-политическите революции през ХVІІ-ХІХ век. Той стои някъде между социализма и консерватизма и в това отношение служи като непрекъснат коректив. Либерализмът е балансьор тогава, когато надделяват крайностите на революционния терор, или пък крайностите на една исторически обречена държавнообществена система. Тоест, можем да кажем, че либерализмът е ситуационно явление, политическа идеология, съобразяваща се с амплитудите на партийната динамика, а не е някакво константно състояние, притежаващо готови отговори на внизапно възникналите изпитания пред конкретното общество. Един пример – по отношение на революциите, либерализмът е отрицание на революциите, по отношение на стария ред обаче, либерализмът играе революционна роля. Той е регулатор, той е онзи симетричен балансьор между крайностите и репресиите, защитаващи стария режим и пречещи на политическия, социалния и културния прогрес.

Същото, до голяма степен, можем да установим и по отношение на национализма. И той се ражда като отрицание на предишния суверенитет, на стария суверенитет на монархическите династии, на самия монарх, на монархическия институт. Дотогава изразът “Държавата, това съм аз” има не само личностно съдържание, но и сигнализира една пирамидална система, на чиито връх стои определена личност. Или група от хора. Отговорът на французите, създали модерния национализъм, е “Франция, това сме ние”. Модерният национализъм идва да създаде нови легитимни рамки на държавата, в които вече не наследственото право, не привилегията, а общият сбор от всички хора, създава обща съпричастност към отечеството, към държавата. В такъв случай модерната нация не само, че се покрива с държавата, но и е в голяма степен “наддържавна”. Независимо от нейната форма – република или монархия, кралство или империя.

Национализмът също изживява еволюция, движейки се в “пропастна” близост с тоталитаристични прояви, тенденции и възможности. По дефиниция той е “либерален и благороден” – има ли нещо по-прекрасно от това, нацията да бъде композирана от всички хора: богати, бедни, образовани, прости, интелигентни, недотам интелигентни и пр. Национализмът носи идеята за общност

Най-парадоксалното е, че национализмът, въпреки, че е масова идеология, е роден от европейската интелигенция, търсеща други символи и индикации за принадлежност, отричащи предишната задължителна вярност към монарха.

Така се ражда модерната нация в Западна Европа, където основният мотив е политически, а не национално-освободителен, както е в Централна и Източна Европа. Национализмът обаче, либерален по дефиниция, става агресивен, става интегрален тогава, когато трябва да инкорпорира хетерогенни етнически маси. И неслучайно при създаването на новите “модерни” нации, да речем в края на ХІХ век, макар Париж да е столица на световната култура и френският език отдавна е заменил латинския, все още мнозина провансалци или бретонци се чувстват повече такива, отколкото французи. Да не говорим за знаменитата фраза от онова време: “Създадохме Италия, сега трябва да създадем италианците”. Векове делят един сицилианец от един тосканец, същото важи до голяма степен и за Германия, където нито баварците, нито прусаците са склонни да се идентифицират с Райха. Така че не само нацията прави държавата, а и държавата прави нацията и националното единство се постига в значителна степен и с насилие. С мирен културен натиск, мирен културен сблъсък, мирно етническо прочистване. Ето я драмата на новите балкански държави, създадени в началото на ХІХ век, излезли от наследството на една политически и религиозно агресивна, но иначе либерална Хабсбургска или Османска империя. А новите балкански държави бяха моделирани като национални, при положение, че 20% от населението им бе етническо малцинство. Оттук нататък, можем да си зададем и въпроса

Какво е национализмът днес?

Удивлявам се, как може само за десет години в нашите представи, в нашата употреба – не само академично, но и партийно-политическа и официална, дори правителствена – национализмът от едно толкова благородно понятие, да се превърне днес в мръсна дума. Асоциирана с допотопност, архаичност, изостаналост, неприспособимост и несъотвествие към Европа. Спомням си, че през 1989 имаше излишно залитане в обратната посока – че национализмът е изцяло положително нещо и няма нищо негативно в това да се определяш като националист. Не мисля, че отричайки пролетарския интернационализъм, следва да твърдим, че национализмът е нещо ангелско или стерилно чисто. Днес, десет години по-късно обаче, на национализма се гледа като на сигнал за противопоставяне на европейската интеграция. Намирам, че като всички крайности, и тези две твърдения са неприемливи и еднакво опасни. На онези, които твърдят, че в общия Европейски дом националната идентичност ще бъде размита, задавам естествения въпрос: “При такава глобализация, няма ли някой, който ще загуби от подобно обединение?”. Задавам обаче и друг въпрос: “Винаги ли интересите на Европа съвпадат с тези на България?”. Ако е така, ние сме пред нов, макар и цивилизован, вариант на пролетарския интернационализъм, съгласно който между държавите от Варшавския договор можеше да има само братство и нищо друго. Но това практически е невъзможно и от културна, и от стопанска гледна точка, ако щете и от гледна точка на манталитета. Не мога да си представя един англичанин да употребява израза “европейски дом”. За партийна употреба – да, но не мога да повярвам, че англичанинът ще иска да прилича на португалеца, както и обратното. Пък и да иска, такова нещо е невъзможно.

Днес ние изповядваме не архаичния, войнстващ, фанфаронски национализъм, свързан със спомена, че сме били на три морета, че край Босфора се е вдигал шум, или че българската граница е минавала на запад от Белград. Национализмът днес има особена стойност за съхраняването на една вътрешна самоличност, която кой знае защо, наричат “идентичност”. Самоличност, която би обогатила европейската културна мозайка като цвят, като акцент, а не като сиво, фоново, чисто декоративно присъединяване.

Не мога да скрия изумлението си от поразителната лекота, с която бяха възприети

Някои очевидни отстъпления

отнасящи се при това не толкова до сферата на съвременната политическа динамика, колкото до нашето минало. Доскоро, да кажеш “македонски език” бе индикация на отблъскващо национално предателство. Днес тихомълком и постепенно се приема това определение. Съвсем друг е въпросът, че може би сега вече има някаква идея за излъчването от българския език на диалект, който тепърва ще се превръща в книжовен. Има подобни случаи в европейската история. Но това наше “цивилизовано допускане” не стана в резултат на широка обществена и научна дискусия, а по пътя на отстъпките, внушавани ни отвън. И това е драмата на онези, които аз наричам “професионални патриоти”. Те не можаха да реагират, защото са свикнали да бъдат патриоти по поръчка, по индикация, по някакво си внушение.

Става дума за нещо, което не се разбира достатъчно –

Либерален национализъм

Фактически, от края на ХVІІІ век, от Великата Френска революция, тези два най-значими продукта – национализмът и либерализмът, се оказаха и най-жизнени. Социализмът е мъртъв, поне във варианта, експериментиран в Източна Европа, т.е. класическият, марксистки социализъм. Радикализмът е отхвърлен дотолкова, доколкото сигнализира крайности, не по-малко опасни, от другите “-изми” на ХІХ век. Днешната идея, това, което наричаме “просветен национализъм”, е либералният национализъм. Този национализъм обаче, не винаги позволява нахлуване в неговата територия. Отново ще направя паралел с либерализма изобщо. Либералната държава поощрява свободната инициатива. Но тя едновременно я защитава, включително чрез държавни мерки и санкции, ако щете. По същия начин либералният национализъм позволява на етническите групи да съхраняват своя различен облик, но когато това различие стане агресивно към хомогенността на националната държава, то може да бъде ограничавано, да бъде спряно. В крайна сметка, когато едни етнически права се превърнат в етнически привилегии, държавата е тази, която трябва да вземе мерки. Така, както и всяко раздържавяване става, колкото и парадоксално да звучи, отново чрез държавата. Казваме, че държавната намеса трябва да е максимално ограничена, но всички мерки, които изобщо се осъществяват в исторически план, и днес се осъществяват от държавата. Америка например, излиза от депресията през 1929 чрез държавна политика, а не с либерални реформи. И още нещо много важно – всички велики постижения на човечеството до този момент в културата, науката и технологията, са реализирани най-напред в национални рамки и едва след това придобиват космополитно значение. А не обратното. Наистина не виждам достатъчно силен аргумент, който да ме накара да повярвам, че националните граници ще бъдат размити. Национализмът не се храни с паспортни контроли, митници и бетонни стени по границите. Като

Състояние на духа

той е вкоренен в отделния човек.

Днес не само аз, но и всички като мен, които никога не са били “професионални патриоти” и не са се смятали за монополисти на националната идея, цивилизовано и добронамерено твърдят, че европеизация и глобализация не означават обезличаване. Повтарям го навсякъде. Балканският, източноевропейският, българският национализъм е друг. Той е израстнал в непрекъснато съприкосновение с чужди, враждебни сили и затова в неговия лексикон най-често срещаната дума е свобода. Не свободата да гласуваш или пътуваш, не свободата на сделките, не свободата на предприемача, а свободата от чуждо робстство – или “присъствие”, наречете го както искате.

Да ни се внушава, че глобализмът е еднакво печеливш и за големите, и за малките нации, е все едно Майк Тайсън да излезе на ринга срещу един аматьор, твърдейки, че двубоят е равностоен. Какво означава понятието “равен старт”, при наличието на поразително социално несъвпадение не само между Западна и Източна Европа, но и между отделните континенти? За какъв социален мир и стабилитет можем да говорим, след като в началото на века съотношението между екзистенциалния статут на развитите модерни страни и бедните държави от Азия и Африка е бил 9:1, а сега е 60:1! Този конфликт не може все някога да не експлодира.

За жалост днес за пазители на националната идея се обявяват най-вече хора слабо образовани. Те са сантиментално мотивирани, но нямат впечатляващата аргументация на образования източноевропейски елит, който заигравайки с привлекателните духовни витрини на съвременния либерализъм, фактически е носител на една корозия, която рано или късно ще избие. Застрашени сме от един духовен “Макдоналд’с”, много по-страшен от гастрономическия, чиито сандвичи впрочем са далеч по-безвкусни от нашенските кебапчета.