Роман ВИШНЕВСКИ
Анализатор от Центъра за метастратегически изследвания в Москва.

В началото на нашия век, “бащата на геополитиката” Хилфърд Маккиндър лансира идеята, че “контролът над Източна Европа е ключ към господство над планетата”. Историята обаче, напълно опровергава подобно твърдение. Всяка велика сила, установила контрол над източната половина от Стария континент, в крайна сметка е търпяла съкрушително поражение. Такава е съдбата на Германската, Австро-Унгарската и Руската империи, които в навечерието на Първата световна война делят Източна Европа. Такава е съдбата на нацистка Германия, завладяла региона по време на Втората световна война. Такава, в крайна сметка, се оказа и съдбата на Съветската империя, контролираща страните в него по време на студената война.

Днес на изток се насочва Северноатлантическият пакт, т.е. Западът постепенно установява своята доминация над Източна Европа. Какви ще бъдат реалните последици от това? Преди да отговорим на този въпрос, нека се опитаме да анализираме, защо

Контролът над региона

не е способствал за просперитета на нито една от осъществяващите го сили. За тази цел бихме могли да използваме цивилизационния модел на нашумелия съвременен американски геополитик Самюел Хънтингтън. Според него, тъкмо през Източна Европа минава границата между Западната и Православната цивилизации, характеризиращи се с различни духовни идеали, различни психологически “приоритети”, а оттам – и с различни поведенчески стереотипи. Всички опити за насаждане на “чужд” тип мислене и поведение в “подконтролните” държави от региона, се възприемат там много болезнено и водят до постепенно нарастваща съпротива. Основната грешка на всички велики сили, контролиращи Източна Европа, винаги е била в преминаването на естествената граница между цивилизациите и опита за установяване на контрол над държави, принадлежащи към “друга цивилизация”.

Така през ХІХ век католическа Полша е своеобразна “язва” върху тялото на Руската империя, което не би могло да се каже за болшинството православни жители на Белорусия или Украйна. По същия начин, германската окупация през Втората световна война, среща неутралното, а на места дори положително отношение от страна на католиците чехи, протестантите от Прибалтика или западните украинци-унияти и откровената враждебност на православните украинци и белоруси. Нещата не изглеждат по-различно и по време на студената война. Албанският лидер Енвер Ходжа (принадлежащ към ислямската цивилизация) на практика се обявява против съветската доминация още през 50-те. Хърватинът Тито (представител на “католическата” цивилизация) се конфронтира с Москва през 1949. През 1953 въстават немците от Източна Германия, през 1956 – унгарците, през 1968 – чехите. В Полша антисъветската съпротива на практика продължава без прекъсване от 40-те до 80-те години. По-различна е ситуацията в православна България и донякъде в Румъния (макар че в последната има силни антируски настроения).

Всъщност

Оказва се, че установяването на контрол над Източна Европа е далеч по-лека задача, в сравнение с удържането му. Защото последното изисква постоянно увеличаващи се вложения в региона. Особено показателен в това отношение е примерът с бившия СССР. Значителна част от неговия бюджет отиваше за поддържане икономиките на източноевропейските му сателити и за укрепване на собствената военна мощ. Да не забравяме и, че хегемонията на определена държава в Източна Европа неизбежно я сблъсква с целия останал свят. Или, перефразирайки Маккиндър, бихме могли да кажем, че “Целият свят се обръща, срещу онзи, който доминира в Източна Европа”. Точно това става с Германия през Втората световна и със СССР – през студената война. Следователно, отношенията между страната-хегемон и източноевропейските и сателити на практика са противоположни на тези между метрополията и нейните колонии, защото за да поддържа хегемонията си, съответната държава е принудена да влага далеч повече средства в страните от региона, отколкото получава от тях. Ето как Източна Европа се превръща в своеобразен

Геополитически капан

Да се върнем към онова, което става днес в този регион, който е обект на експанзията на НАТО и ЕС. В Северноатлантическия пакт, въпреки показно демонстрираното единство, се задълбочават противоречията между “континенталните” европейски държави (Германия и Франция) и “атлантическите” (САЩ и Великобритания). Обективно погледнато, присъединяването към НАТО и след това към ЕС на източноевропейските държави, е изгодно преди всичко на Германия, надяваща се по този начин да увеличи своя икономически потенциал и относителната си тежест в ЕС. Голямо постижение за Берлин е, че до този момент основните разходи по укрепването на немското влияние в Източна Европа се поемаха от САЩ. Това обаче, едва ли ще продължи още дълго. В Съединените щати укрепват позициите на “изолационистите”, пледиращи за съкращаване на американските ангажименти в Европа. Освен това, не можем да очакваме, че Вашингтон вечно ще финансира политиката на своя конкурент. Съвсем скоро Германия ще трябва рязко да увеличи разходите си за модернизиране икономическия потенциал на източноевропейските държави от нейната “сфера на влияние”, за поддържането там на необходимата социална стабилност и потискане на антигерманските настроения, съществуващи в Чехия или Полша например. Съмнително е обаче, дали Берлин ще може да си позволи подобни разходи, които са по възможностите само на една “свръхдържава”.

От друга страна, Източна Европа, както вече отбелязахме, е твърде нееднороден регион. Държавите в него биха могли да се разделят на пет основни групи. В първата влизат страните, принадлежащи към “западната” цивилизация и традиционо следващи прогерманска ориентация: Унгария, Хърватия, Словения. Във втората група са католически страни с определено антигерманска ориентация като Полша и Чехия. Именно техните взаимоотношения с Берлин, ще се превърнат в основния възел на противоречия в региона. Германия естествено ще се стреми да ги включи в собствената си “сфера на влияние”. В Прага и Варшава обаче, твърде влиятелни среди биха предпочели проамериканската и пробританска ориентация. Възможно е също така, САЩ и Великобритания, опасявайки се от прекаленото усилване на Германия, да се опитат да въздействат върху Франци, което пък ще задълбочи сериозно и без това съществуващите противоречия вътре в ЕС и при определени условия, дори би могло да доведе до разцепление в него.

В третата група са страните с православно население, които обаче не се придържат към проруска ориентация. Това са Румъния, Гърция, България, Македония и Молдова. Там днес управляват ориентиращи се към Запада политически елити, но по традиция има и силно проруско лоби. Затова може да се предположи, че сблъсъкът за включването им сферите на влияние на Западна Европа, или на Русия, ще бъде най-остър.

В четвъртата група влизат православните държави, чиито нации обикновено симпатизират на Русия: Беларус, Украйна, Сърбия, Черна гора и (възможно) католическа Словакия. Петата група са държавите от Прибалтика, в които коренните жители са настроени традиционно прогермански, но има значителен процент руско население и съществуват определени икономически връзки с Русия.

Руската политика в Източна Европа

Възможността, разширявайки се на Изток, НАТО и ЕС да попаднат в същия геополитически капан, като толкова други преди тях, не означава разбира се, че Москва ще наблюдава пасивно този процес. При положение, че Русия успее да преодолее сегашните си икономически проблеми, може да се очаква активизация на политиката и по отношение на Беларус (с която тя на практика е вече една държава) и особено – на Украйна, като несъмненно ще се разчита на руското население в източната половина на тази страна.

Спрямо държавите от Прибалтика, Москва вероятно ще продължи да се придържа към досегашната линия, твърдо противопоставяща се на приемането им в НАТО и стремяща се към съхраняване на съществуващите тесни икономически връзки.