Крахът на Източния блок и на бившия СССР създаде нова ситуация в сферата на европейската сигурност, която в продължение на три десетилетия се крепеше върху равновесието между НАТО и Варшавския пакт – международни военни организации, доминирани от двете най-големи имперски сили, САЩ и СССР. Днес, както и в близко бъдеще, европейските държави не са заплашени от пряка военна интервенция. Макар че съхранява военния си потенциал, Москва очевидно не възнамерява да атакува нито бившите съветски републики, нито някогашните членки на Варшавския договор, нито пък някоя от сегашните или бъдещи членки на НАТО. Най-малкото, защото подобно действие би и причинило единствено икономически и политически загуби. В същото време

през последните десетина години, макар че формално запазва своите принципи, цели и организационна структура. Този процес обаче, съвсем не е еднозначен. От строго отбранителен съюз, ориентиран към защита на границите и суверенитета на страните-членки, НАТО все повече се трансформира в инструмент за намеса в кризи, които могат и да не представляват пряка заплаха за участничките в пакта. Резултатите от това, както показват досегашните операции (например тези на Балканите), са повече от спорни. От друга страна мощното лоби, включващо висши военни, оръжейни производители и политици все още вижда в потенциалната руска заплаха, достатъчна причина за съществуването и укрепването на НАТО. Пример за това бе шумът вдигнат около доставките на руски зенитни ракети за Кипър преди няколко години. Интересно е, че НАТО така и не намери решение на спора между своите членки Гърция и Турция за острова. Нещо повече, с мълчаливото съгласие на правителствата си, САЩ и западноевропейските им съюзнички доставиха значителни количества оръжие в окупираната от турците част на Кипър. Което поражда естествения въпрос, дали ако ставаше въпрос за доставка на американски, френски или германски ракети (каквито са разположени на север от демаркационната линия), това щеше да се превърне в световен проблем? Същото се отнася и за гръмките скандали, съпътстващи руските оръжейни сделки с Индия, Сирия и други страни, които са клиенти и на западните военни концерни. Тоест, натрапва се изводът, че “руската заплаха” е по-скоро елемент от битката за влияние на оръжейните пазари, а не толкова риск от възможен директен военен сблъсък. В съвременния свят на глобална интеграция, контролът на територии, ресурси или население е вече по-маловажен, отколкото този върху пазарите и капиталите. Така, беззащитният във военно отношение Сингапур всъщност е далеч по-сигурен, отколкото притежаващият ядрено оръжие Пакистан. Тази особеност на модерното време поражда и нови определения за същността и нивата на сигурност. Тя, впрочем, породи и парадокса, членките на НАТО да подкрепят косовските албанци, ограничавайки в същото време правата на мюсюлманите и другите малцинства на собствената си територия.

Съществува ли някаква реална външна заплаха за новия ред в Европа, свързана с Русия? Дори повърхностните анализатори смятат, че такава има и тя е далеч по-сериозна, отколкото изглежда на пръв поглед. Един от аспектите и е свързан с мощния поток “мръсни пари” към САЩ и Западна Европа. Смята се, че само руската мафия е инвестирала там десетки милиарди долари през последните години. Тези капитали са извън контрола на официалните институции и представляват истинска бомба с часовников механизъм. Чиято ефективност превишава многократно деструктивния капацитет на конвенционалните оръжия. Азиатската финансова криза бе убедителен пример в това отношение. Друга, не по-малка, заплаха за европейската сигурност пък е свързана с контрола над енергийните ресурси. Европа покрива чрез внос над половината от нуждите си в това отношение. Последното изисква от НАТО и ЕС да търсят компромиса в отношенията си с арабския свят, защото внезапно прекратяване дори на малка част от петролните доставки оттам би предизвикало хаос на Стария континент, сравним с последиците от локална война. По един и същ начин руският контрол върху доставките на газ, саудитският – върху тези на петрол и контролът на източноевропейските държави върху териториите, през които минават нефто и газопроводите, не може да бъде току така пренебрегнат.

Днес европейската сигурност се сблъсква с