Изминаха повече от десет години от старта на най-грандиозните, многоизмерни и революционни промени в периода от края на Първата световна война насам. След едно столетие на войни, крах на стари империи и впечатляваща победа на демокрацията и пазарната икономика над нацисткия и комунистически тоталитарни режими и изповядваната от тях етатистка идеология, ние живеем в един нов свят, чието бъдеще обаче все още изглежда мрачно.

Свидетели сме на мощни и окуражаващи процеси по цялото земно кълбо – от Русия и Китай до Индия или Близкия изток. Съществува обаче и една

защото съвременният свят е по-нестабилен, по-непредвидим и по-опасен (а в много отношения и по-жесток) отколкото по времето на студената война и колапса на СССР. За съжаление, повечето политици предпочитат да концентрират вниманието си върху новите възможности, обещанията, позитивните промени и постижения, а не толкова върху заплахите и предизвикателствата на модерната епоха.

За съжаление подобна политика, разчитайки единствено на позитивните промени в света, сляпо игнорира наличието на споменатата по-горе “паралелна реалност”, т.е. съществуващите заплахи срещу мира, демокрацията и стабилността на планетата. При това, за разлика от онези по времето на студената война, тези заплахи много по-трудно могат да бъдат видени, идентифицирани, анализирани и, съответно, преодолени. Макар че списъкът на основните измежду тях изглежда познат: разпространението на оръжията за масово унищожение, в резултат от което днес поне две дузини държави притежават химически и биологически оръжия, а над 40 – балистични ракети; глобалната организирана престъпност, разполагаща с далеч по-мощни и модерни ресурси и технологии, отколкото правителствата на повечето държави, и с национални и регионални структури, осъществяващи сътрудничество помежду си в глобален мащаб, в много по-голяма степен, отколкото се конкурират; тероризмът, който се подкрепя вече не толкова от една или друга държава, колкото от далеч по-мощни религиозни, етнически и политически сили, не признаващи националните граници; етническите конфликти, преминаващи в геноцид на Балканите, в Африка или други места; потенциалните регионални агресии – като тази в Залива преди десетина години, а днес в Африка, както и изключително опасните сблъсъци между съседни държави, въоръжени с ядрени оръжия, като тези между Индия и Пакистан, в частност. Списъкът може да бъде продължен.

Малцина политически лидери приемат тези предизвикателства достатъчно сериозно, повечето рядко се интересуват какво става отвъд границите на техните държави, дори когато въпросните граници ежедневно се прекосяват от хора или групи, ангажирани с дейности, като описаните по-горе. Но даже в страни, където на опасността се гледа сериозно, съответните държавни ръководства не разполагат нито с адекватна информация, нито с ясна визия за нейното преодоляване. Подобна “небрежност”обаче, би могла да коства живота на твърде много хора.

Истината е, че заплахите от епохата на студената война бяха толкова очевидни, че политиците сравнително лесно можеха да мобилизират необходимата обществена подкрепа за конкретни мерки в защита на националната сигурност. Заплахите за сигурността през ХХІ век обаче, са толкова различни, изглеждат толкова “отдалечени” (поне на пръв поглед), че твърде малко измежду съвременните държавници правят дори и нищожни опити за мобилизация на необходимите ресурси за преодоляването им.

Ясно е, че в началото на ХХІ век продължават да съществуват

в сферата на сигурността, както и че те ще продължат да нарастват. Но тъй като са от съвършено различен характер в сравнение с онези опасности, породени от тоталната ядрена конфронтация между двете свръхсили, или от противопоставянето между НАТО и Варшавският пакт в Европа, те все още не предизвикват нито необходимата загриженост, нито нужните адекватни мерки за ограничаването им. Последното може да се окаже голяма трагедия. Защото днес все още има някаква възможност заплахите за сигурността (в по-голямата им част) да бъдат поставени под контрол, ограничени или дори елиминирани. Утре ще бъде вече късно за това. Струва ми се обаче, че този проблем се осъзнава единствено от разузнавателните служби, но не и от политиците (особено на Запад). Което със сигурност ще има ужасни последици.