След като се нагледаха и напатиха от безпринципни политически игри през последните десетина години, много българи се вглеждат в личността на Цар Симеон II с отчаяната надежда, че влючването му в политиката най-после ще насочи живота ни към по-добро. Надеждата обаче може да стане реалност не толкова благодарение на личността, колкото на институцията, която монархът представлява.

Все още в обществото ни витае погрешната теза, наложена по времето на комунизма, че светът се движи от по-простото към по-сложното и че в контекста на това монархията е по-стара и по-недемократична форма на държавно управление. Истината е, че монархията е почти толкова стара форма на управление, колкото и републиката. А колкото до демократичността, днес от 15 страни-членки на ЕС, 7 са монархии. Които едва ли са по-малко демократични от Република Хаити например. Или от днешния символ на демокрацията - САЩ. И това не е случайно.

В модерното общество монархията, наред с другите институции, е само един от елементите на държавния живот, а не негов център. Точно поради това не формата - монархия или република - а

отчитащ разнопосочните интереси и разделението на властите е от значение за демокрацията. Като формата на управление на една държава не трябва да следва идеологизирана схема, а просто да е адекватна на средата (включително и географска), в която се развива държавата.

В българският случай възстановяването на монархията със сигурност ще послужи за възвръщане националното самочувствие, а оттам - и на необходимото самоуважение и стремеж към активност на българина. Самочувствие, смачквано от желаещите да налагат влиянието си в региона сили. А също и за възраждане на стремежа към активност, унищожен през последните десетилетия от управляващите ни политически комисионери.

Монархическата институция е и най-реалният обединител на нацията. Функция, гарантирана от нейната немандатност и надпартийност. Кръстопътното географско разположение на страната, привлекателно за интересите на много водещи в света държави, прави привлекателно приемането на монархическата форма на държавно управление. Още повече, че отношението на последната към държавата е като към частна собственост, а не като към средство за лично обогатяване в максимално кратък период от време и в максимална степен. Именно отношението към държавата дава възможност чрез монархическата институция да се тушира както “филството” и “фобството”, характерно за българския политически живот, така и поставянето на политиците ни в услуга на външни, и най-често - разрушителни за страната, сили. Корупцията, разбира се, няма да бъде напълно ликвидирана, но може поне да бъде сведена до поносимите за Европа размери.

Българинът и в най-новата си история успя да опита несгодите на републиканската форма на управление в условията на пресичащи и променящи се вътрешни и външни интереси. Неслучайно от 1989 до днес само едно правителство изкара пълния си мандат. В същото време президентът бе заложник на силите, осигурили му предния и осигуряващи му (или не) следващия президентски мандат.

Всъщност гаранции срещу некадърността на особата (слабото място на всяка абсолютна монархия) дава още Търновската конституция, при всичките й несъвършенства. Еднолична власт, (т.е. недемократичност), бе възможна или чрез суспендирането и, или при дълбокото познаване лостовете на властта в рамките на определеното от нея статукво. Всъщност недемократичността и сега си я имаме във вид на олигархична република от латиноамерикански тип. Като продължаващата деиндустриализация на страната съдейства за утвърждаването на този модел.

Днешната ни конституция, макар и да имитира донякъдеТърновската, го прави само в областта на президентските правомощия. Които, поради временният статут, не дават на държавния глава възможност да управлява, но пък го правят много податлив на външен натиск. Докато недостатъчното разделение на властите дава възможност за диктат на една партия над останалите. Водещ до нестабилност и осигуряващ в по-общ план лош инвестиционен климат, бягство на капитали, чести външнополитически завои и възпроизвеждащ мизерия.

Всъщност, личността на монарха засега има само

- че стои несравнимо по-високо от почти всичките ни днешни политици, с редки изключения като Петър Стоянов например. Който обаче е с мандатен пост. И тъкмо този “недостатък” превръща днешните български “политически чиновници” в категорични антимонархисти. Или пък в монархисти само на думи. Така заради тях и интересите им, българският монарх все още не се допуска до активна политическа дейност в страната, а се занимава само с активна реституционна такава. И то точно преди изборите. Заради политическите ни чиновници, но и в съзвучие с външни интереси, в България има и толкова много монархически формирования, неспособни да се обединят.

Времената обаче се менят и вероятно скоро и ние ще достигнем критичната точка, в която изгоряха много латиноамерикански олигархии. Примерът с изборните резултати в Румъния много ясно го показа. Цивилизованият изход в такъв случай може да се окаже именно възстановяването на парламентарната монархия. Подкрепена този път от традиционно национално отговорна сила каквато е ВМРО например. Което е вече нещо ново. Защото за разлика от политическите ни чиновници, и Царят, и ВМРО (в цялата си досегашна история) доказаха, че са хора с чувство за мисия. И знаят докъде стигат границите на патриотизма и националната отговорност и откъде започват рисковете във флирта с разрушителните за България сили. За разлика от онова, което продължават да ни демонстрират “технолозите на злото” от омръзналaтa на всички ни политическа класа.