Противниците на модерния поп-фолк у нас никак не са малко. А като основание за своето недоволство най-често те посочват изобилстващите в него сръбски, гръцки и турски фолклорни елементи. Именно поради тази причина, както и поради елементарните му, а често и откровено вулгарни, текстове, новият фолк търпи яростни критики от страна на интелектуалци, общественици, композитори и музиканти.

Повечето от тях обаче забравят или не оценяват напълно

Първо, той се наложи след повече от 40 години отсъствие на масовата култура от българския социален и културен живот. Така модерният фолк, от една страна, зае свободните ниши на музикалния ни пазар, а от друга – послужи като компенсация за “висшата” култура, налагана като единствена десетилетия наред. И второ, съвременният фолк представя типично балканската и, в частност, българската реалност; той черпи теми, сюжети и ритми от местната и регионална действителност.

За неговото утвърждаване съществуват редица икономически, социални и културно-исторически причини, които не могат да бъдат пренебрегнати с лека ръка. Оказва се всъщност, че в особено тежки и мъчителни за българския етнос исторически моменти, фолклорното ни творчество, по правило, преживява бурно развитие и подем. Ако се обърнем към по-далечното минало на нашия народ, ще видим, че подобна е например ситуацията по време на османското владичество. През ХV-ХVІІІ век българската фолклорна традиция бележи небивал възход и възраждане. При липсата на изявени български писатели и в условията на книжовна дейност, която няма масово разпространение, а се локализира предимно в манастирите, народът съхранява историческата си памет, своите вярвания, обичаи и традиции най-вече със средствата на фолклорното творчество. Сред огромното разнообразие от жанрове – песни и поемни цикли, приказки, легенди, пословици и поговорки, гатанки и игри – още тогава бихме могли да открием и един особен дял от българския фолклор – еротично-вулгарното творчество, най-вече под формата на приказки и песни. Но неговото присъствие в родната култура едва ли е знак за “обезграмотяване” и духовно принизяване на етноса, защото в една или друга степен еротичният фолклор съществува и се развива във всяка национална култура, а появата му се свързва повече с общочовешки био-социални импулси, отколкото с конкретни народопсихологически характеристики.

По много свои черти модерният поп-фолк напомня за традиционния вулгарен и еротичен фолклор, съществувал още в древността, и представлява негов осъвременен вариант, пригоден към сегашната действителност. Вярно е, че в миналото този дял от народното творчество не процъфтява в такива огромни мащаби, както сега, но причина за това са и принципно различните исторически, политически и социални условия. Като цяло обаче, бумът на фолклорното творчество в периода на османското владичество е сериозен индикатор за надигане на съпротивителните сили и за активиране на народната енергия. Точно така фолклорът се превръща в основно средство за изграждане и утвърждаване на българското етническо самосъзнание, в своеобразен начин на оцеляване.

По-късно, следосвобожденският период се характеризира със значителен спад на фолклорното и с доминиране на личното творчество. Само за няколко десетилетия се появява цяла плеяда от поети и писатели – значими имена не само в българската, но и в европейската литература. Оттук стигаме и до заключението, че съществува особена взаимозависимост между

Или всеки период на стабилизиране на държавата и на национален просперитет ражда литературни таланти, а икономическата, социална и духовна криза най-често активира дейността на широките народни маси.

Особено показателен в това отношение е и социалистическият период. Тогава народната енергия се насочи и реализира в една много по-различна сфера – тази на вицовете и анекдотите. Стотици, ако не хиляди, бяха вицовете, посветени на Тато, да не говорим за онези, с главни герои Киркор и Гарабед, Петка и Чапай, Бай Ганьо или Иванчо. Някои от тях бяха по-остро критични и сатирични, други – направо вулгарни. Но се разпространяваха от уста на уста, а имаше и хора, които си ги записваха в тетрадки. Вицовете в този мрачен период служеха като компенсаторен механизъм за избиване на комплекси. Разказвайки анекдотите, българинът се надсмиваше на своите държавници, на социалната действителност, а не на последно място и на самия себе си. По този начин той компенсираше и липсата на свобода открито да изразява собственото си мнение.

След рухването на социализма все по-малко стават българите, които разказват вицове, а още по-малко като че ли са онези, които се смеят на тях. Сега фолклорното творчество процъфтява в нова насока – бумът на поп-фолка, който също има своите социално психични основания. В ситуация на дълбоко социално и икономическо сътресение, когато интелектуалният елит на страната преживява

широките народни маси отново удовлетворяват потребностите си със собствените си творения, излизащи от техните недра. Този път вече не чрез вицове и анекдоти, защото днес на народа едва ли му е до смях, но за сметка на това той намира сетни сили да пее. И, разбира се, пее предимно онези песни, които са най-близо до неговия бит и ежедневие. Съвременният поп-фолк отново изпълнява компенсаторни функции, но този път по отношение на онова, което средният българин все по-трудно постига – парите, колите, хубавите жени, луксът и скъпите заведения. Затова не бива да се сърдим на собствения си народ, че толкова се е принизил и елементаризирал в песенното си творчество – той просто пее за това, което няма. По такъв начин поп-фолкът се превръща и в отдушник на социалното напрежение. И тук няма как да не си припомним старата, макар и банална, поговорка: “Който пее, зло не мисли”.

Съществува една особеност, която отличава новият поп-фолк от някогашното фолклорно творчество. Днес той вече не е анонимен, а творците и изпълнителите му не само, че не са неизвестни, но дори се превръщат в “звезди”. И въпреки това модерният поп-фолк се възприема не като лично творчество, а тъкмо като “фолк”. Първо, защото остава твърде близо до българската и балканска фолклорна традиция. И второ, защото е тясно обвързан с ежедневието на българския народ. Например, едва ли в друга национална култура се пее “Прасета, прасета, всичките прасета на мезета”, или пък “Чантата ти с боза – хам-хум, сладък, мекичък локум”. Именно защото е толкова близо до житейските и битови проблеми на българина, новият фолк се радва на такъв широк прием и се разпространява в толкова големи мащаби.

Тези, които критикуват поп-фолка за неговата вулгарност, пропускат да забележат, че американската поп и рап-музика, като цяло, също представлява примитивно-материалистична, а често и цинична култура. Много от песните, които слуша масовият американец, ако ги преведем буквално на български език, ще звучат нецензурно, дори за привикналото на чалга-текстове българско ухо. Само допреди десет години обаче, обикновеният българин слушаше музика предимно на английски, сръбски или гръцки език. Днес тази тенденция отстъпва пред реабилитацията на българския във фолклорното творчество и с утвърждаването на родна масова култура, колкото и елементарна и пошла да се струва на мнозина тя.

И все пак, не всички песни от поп-фолка могат да бъдат причислени към жанра на вулгарно-циничната музика. Освен “Ах, банана”, “Радка Пиратка” и “На теслата дръжката”, съществуват и други песни, които яростните критици на поп-фолка обикновено подминават безмълвно, и в които не липсват

Като например песента, звучала преди време на фестивала “Пирин-фолк”:

Или пък като една друга песен – “Тук остани”, изпълнявана от Панайот Панайотов:

Тъкмо чрез подобни песни съвременният поп-фолк демонстрира процеса на трансформиране и утвърждаване на националната идентичност сред широките народни маси. Българското фолклорно творчество съхранява някои свои характерни особености, но се отваря и за чуждото влияние, което идва предимно от балканските страни, по същия начин, както и националното самосъзнание се разтваря за взаимодействие с чужддите култури. Или казано по друг начин, вместо тотално обезличаване и американизация на българските нрави, се налага особен процес едновременно на национализация и на регионализация на културните традиции.

Затова можем да твърдим, че модерният поп-фолк е поява на национална масова култура в българското социо-културно пространство. И като всяка масова култура той съдържа в себе си широк диапазон от чувства и настроения – от първично-сексуалните инстинкти до лиричните и патриотични мотиви. Реабилитирането на българския език в песенното творчество, придържането към балканско-българските културни традиции и близостта до българската душевност, бит и начин на живот, свидетелстват, че съвременният поп-фолк е разцвет на масовото българско национална самосъзнание, принадлежащо на широките обществени слоеве.