Анализирайки днешните икономически неблагополучия, или пък дълбоката морална криза, поразила нацията, не можем да не констатираме, че сбърканият български преход вместо в просперираща демократична и национална държава превърна страната ни в олигархична република, управлявана (на практика) от организираната престъпност, и направи невъзможно формирането на истинска политическа класа у нас. Въпреки че днес в България бъка от политически партии, а делата на водачите им пълнят повечето страници на медиите, родната политическа сцена поразително напомня пустиня, населена със скорпиони, змии или гущери, която е в състояние да предложи на обществото

Единствено миражи

Днес мнозина говорят за “криза на политическата класа” у нас. Не може обаче да има криза на нещо, което реално не съществува. Защото не е достатъчно няколко хиляди души да изживяват себе си като “политици”, а няколко десетки (говорим само за проявяващите признаци на живот) формации да се регистрират по Закона за политическите партии. Политиката предполага разнообразие от възгледи, ако не по крайните цели, то поне по най-подходящите средства за постигането им. Вместо това у нас днес се борави с добре звучащи, но празни отвътре понятия, прикриващи интереси и цели, нямащи нищо общо с националните. И в този смисъл днес ние (почти) не разполагаме нито с истински политически партии, нито с истински политици. Факт е, че политическата ни класа бе изпаднала в сериозна криза още в навечерието на преврата от 9.ІХ.1944, но истината е, че тъкмо комунистическата диктатура (която у нас имаше далеч по-антинационален характер, отколкото онези в Полша, Чехия или Унгария например) ликвидира “буржоазните” политици и техните партии, без да съумее да създаде на тяхно място нещо, поне отчасти наподобяващо политически елит. На всичкото отгоре, пак за разлика от други “социалистистически” държави, в България (по ред причини) така и не успя да се формира реална антикомунистическа опозиция, способна да послужи като основа за изграждането на политическа класа след 1989. Затова и днешният “нов управляващ елит” у нас не се състои от истински политици, а по-скоро от “комисионери”, работещи за интересите на конкретни (нерядко свързани с престъпния свят) икономически субекти, или пък за една или друга външна сила, имаща интереси в региона. Това обяснява, както липсата на политическа стратегия у управляващите през годините на прехода партийни “мастодонти”, така и подмяната на реалната политика с голи и нищо не означаващи лозунги, прикриващи пълната безпомощност на “червени” и “сини” в политическата сфера.

Разбира се, това ненормално положение не можеше да продължава безкрайно. Обективните закони на общественото развитие изискват наличието на реална политическа класа като неотменим елемент за съществуването на демократичната национална държава. В крайна сметка пораженията, нанесени от тоталитарната диктатура и очевидно погрешният модел на българския преход, не можаха да попречат на зараждането на качествено нова политическа класа и у нас, макар че значително го забавиха и деформираха. При това, по ред съвсем обективни причини, тази генерация от нови политици се изявява не толкова вътре в тъй наречените “основни политически сили”, колкото извън тях. Това своеобразно “поколение на 89-та” за първи път се появи на сцената през паметната зима на 1996-97, когато под напора на народното възмущение рухна управлението на Жан Виденов. Тогавашната му незрялост обаче, стана причина, да не бъде променен сериозно порочният ляво-либерален модел на прехода, в резултат от което България продължи свличането си към Третия свят. Днес

Нещата изглеждат различни

Тийнейджърите от първите митинги през 1989-90, студентите от барикадите през 1996-97, т.е. поколението необременено от комунистическата диктатура и престъпните “грешки”, извършени по времето на “прехода”, декларира мощно намерението си да навлезе реално в голямата политика. И най-обнадеждаващото е, че водещо сред формациите, изразяващи идеите на тази нова българска политическа класа, е тъкмо Националното движение, олицетворявано от ВМРО. През десетте години след възстановяването си през 1990, Организацията израстна неимоверно. Продължавайки да бъде носител на една велика традиция и пряк приемник на идеите на национално-демократичната ни революция от края на ХІХ и началото на ХХ-ти век, Националното движение успешно се трансформира в модерна политическа сила , изразяваща интересите на всички онези слоеве в обществото, които желаят ликвидирането на олигархичния модел и изграждането на българската държава през новото столетие върху принципите на националната демокрация.

В пясъците на политическата ни пустиня вече избуяват първите кълнове на истинска растителност. Днес от зрелостта на българското общество зависи, дали действително ще успеем да превърнем тази пустиня в градина. А също, дали и занапред политиката у нас ще бъде просто инструмент за реализацията на откровено престъпни (или просто чужди) интереси, или пък ще следва простичкото правило, завещано ни някога от великия Стамболов: “Добро е онова, което е добро за България”.