Независимо от скандалите, съпътстващи изявите на Австрийската партия на свободата на Йорг Хайдер, успехът и не е изолиран случай, а по-скоро илюстрация за подема на едно ново политическо течение, което днес залива цяла Западна Европа. Негови представители са партии и движения, защитаващи традиционните ценности и националната идентичност, враждебно настроени към бюрократизираната “социална държава” и неконтролираната имиграция и активно ангажирани в битката на “обикновения гражданин” срещу “паразитната политическа класа” и господството на “транснационалния финансов капитал”. Някои политолози ги определят като “нова форма на изява на крайната десница, близка до фашизма”, други предпочитат са използват термина “неопопулисти”.

В няколко свои статии, публикувани наскоро в нашето списание, Марко Тарки убедително доказа, защо партията на Хайдер и нейните хомолози, нямат нищо общо с фашистките формации от първата половина на ХХ век. “Техните политически програми – твърди Тарки – поведението им, както и характеристиките на лидерите и електората им са съвършено различни”.

Нека започнем с анализ на програмите. Те обикновено се базират на две неща – стремежа към укрепване на пряката демокрация, свободна от посредничеството на корумпираната политическа класа и даваща възможност на обществото реално да влияе върху икономиката и политиката и, на второ място, върху съчетаването на политическия национализъм с икономическия либерализъм, толкова типично за днешните “неопопулисти”. Поведението им също е твърде различно от това на някогашните фашистки партии с тяхната авторитарна или тоталитарна насоченост. Структурата им е друга и за тях съвсем не са типични нито уличната агресия, нито стремежът към конфронтация. Напротив, те използват изключително демократични и парламентарни средства по пътя си към властта, а основният им стремеж е да върнат

Впрочем, напоследък насилието в политиката е по-скоро приоритет на левицата (особено на крайната).

Твърди се, че също както някога фашистките, днешните неопопулистки партии по правило се ръководят от харизматични лидери, привличащи тълпите. И тук обаче, между едните и другите има фундаментална разлика – във фашистките движения има огромна дистанция между масите и водача, който обикновено се представя като изключителна личност, и съществува много строга партийна йерархия. Нищо подобно няма в днешните “неопопулистки” формации, чиито лидери просто изразяват най-успешно вижданията на техните привърженици. Впрочем , що за хора са тези последните и, дали не принадлежат предимно към тъй наречената “дребна буржоазия” от чиито среди някога излязоха и фашистите? Проучванията показват, че и това не е така. Привържениците на Партията на свободата например, принадлежат към най-различни социални слоеве, като преобладават работниците и служителите, а наред с дребните собственици, присъстват и представители на средната и дори едра австрийска буржоазия.

Наред с партията на Хайдер, към днешните “неопопулисти” причисляват също формации като датската Народна партия, ръководена от Пиа Кярсгаард, представена и в Европарламента, най-популярната в Норвегия Партия на прогреса на Карл-Ивар Хаген. В Германия най-близки до тях са републиканците, но напоследък в това русло все повече се насочва и баварският Християнсоциален съюз. Във Франция то се представлява от Националното движение на Бруно Мегре (Националният фронт на Льо Пен, по ред причини, трудно може да бъде причислен към “неопопулизма”), в Белгия - от втората по значение фламандска партия “Влаамс блок”, а в Италия – от Северната лига и, донякъде, от “Форца Италия” на Берлускони.

И още една особеност, която може да послужи за по-щателен анализ на явлението “неопопулизъм”. Повечето от свързаните с него партии, дълго време са “вегетирали” в сянката на традиционните големи политически формации, преди внезапно да поемат нагоре за да ги изместят (повече или по-малко) от политическата сцена. Коя е причината? Истината е, че “неопопулистите” не са нито носталгично настроени “постфашисти”, нито пък чак толкова ги притесняват имиграцията и престъпността, сами по себе си. Всъшност “неопопулизмът” е просто елемент от мощната естествена реакция срещу глобализма и опитите да бъдат ерозирани онези ценности и традиционни общности, върху които открай време се крепи човешката цивилизация. И в този смисъл възходът му тепърва ще продължава.