Повдигайки проблема за европейската интеграция, веднага се изправяме пред въпроса, възможно ли е да се определи цивилизационния смисъл на интеграционния процес и пропагандираните в последно време методи на самата интеграция?

Днес, благодарение на технологичното съвършенство на средствата за масова информация, без всякакво съгласуване с обществото, се въвеждат понятия, които уж би трябвало да обозначават очевидни процеси и явления. Като очевидността им подлежи на съмнение, доколкото те се поднасят от световните масмедии, тъкмо с помощта на същите тези широко рекламирани понятия. Това се случва и с

Истинския проблем обаче започва, когато човек се замисли, какво все пак представлява интеграционния процес, какви са смисълът и целта му. Какво, в крайна сметка, ни предлагат идеолозите на “обединена Европа”? Преди всичко, изграждането на обществения живот на базата на икономиката, за да може впоследствие, тъкмо с помощта на икономическата интеграция напълно да се нивелира културната и политическа сила на европейските нации, а индивидът да бъде сведен до нивото на “икономическо животно” – производител и, заедно с това, потребител на стандартни материални “блага”. В изграждащата се по този начин политико-икономическа структура, наричана “Обединена Европа”, националните държави биват ерозирани, едновременно и отвън, и отвътре. Отвън – когато фундаментални решения, касаещи суверенитета на националната държава, се вземат от административните европейски структури, и отвътре – с помощта на изкуствено провокирани регионални сепаратистки движения.

Повсеместно ни се налага един ултралиберален модел, който е абсолютно чужд на славянската традиция, преди всичко, защото напълно отрича изявата на волята и властта на нацията, докато тъй наречената “свободна конкуренция” просто прикрива неограничената власт на силните над слабите. Защото на всички е известно, че едрият капитал ще надделее над дребния, а държавното предприятие, лишето от дотации, ще бъде погълнато от международния концерн.

Неограниченият от нищо свободен пазар, съвсем не е идея, способна да мобилизира съвременния човек за истински цивилизационен труд, защото, когато всичко е подчинено на “свободния пазар”, индивидът губи чувството за национално единство и разбирането на общонационалния интерес. Задължително условие за съхранението и развитието на всяка нация е запазването и развитието на нейната култура, докато днес все по-голямото разпространение на “общоевропейските псевдоценности” ерозира пряко тъкмо националното единство. Висшите човешки ценности се превръщат в стока и се хвърлят на “свободния пазар”: животът, свободата, честта, достойнството и любовта. Каква цена обаче могат да имат те?

Смисълът на интеграционния процес трябва да е понятен на болшинството граждани. А днес е трудно да си представим облика на евроинтеграцията в подобен, чисто хуманистичен, аспект, защото в политически план наблюдаваме точно обратния процес – на раздробяването на Европа.

Нека видим, какви са реалностите на съвременна Европа и отношенията и с останалия свят. В какво се проявяват най-ярко дезинтеграционните тенденции? Днес вече спокойно може да се твърди, че Европа няма да се разширява повече, а напротив, ще започне да се дели. Като, най-вероятно, разделението и няма да е причинено от многообразието на съставляващите я нации и култури, а по-скоро от външни причини.

Наистина, напоследък в Европа се наблюдава сравнително висок икономически ръст, но се забелязва също и изоставане в сферата на свръхмодерните технологии, както и отслабване във военната област, което е от съществено значение за отношенията между Стария континент и САЩ. Възниква въпросът, дали Европа ще продължи да бъде зависим съюзник на Америка, или ще се превърне в конкурент на Съединените щати? Когато президентът Буш говори за необходимостта от изграждане на “противоракетен щит”, за нова “доктрина Монро”, гарантираща хегемонията на САЩ в Латинска Америка, а, от друга страна, Брюксел настоява Вашингтон да отмени смъртното наказание, възникват взаимни съмнения, увеличаващи дистанцията между Америка и Европа. Паралелно растат и разногласията между самите европейски държави в позициите им по отношение на американската хегемония. Европа очевидно ще трябва да реши въпроса за разширяването на своята автономия в отношенията си със САЩ. Защото в противен случай тя просто ще трябва да се примири със зависимостта си от тях, която все по силно се проявява дори и чрез мощното проникване на американската субкултура в духовния живот на континента.

В същото време Великобритания става все по-малко европейска държава. Нейните финансови центрове – лондонското Сити, заедно с Уол-стрийт, насочват основните капиталови потоци в света и тъкмо поради това британците се оказват много по-близо до Вашингтон, отколкото до Брюксел. Испания, опитваща се да се закрепи на пазарите на бившите си колонии в Латинска Америка, също изглежда склонна да признае приоритета на отношенията със САЩ. Натам клони и Италия.

Що се отнася до

в рамките на провежданата от тях прозападна политика, се забелязват известни различия. Полша например, следва откровено проамериканска ориентация, докато чешкото правителство е склонно към сливането на националната икономика с германската.

Днес славянските страни са изправени пред проблема за своя политически и културен статус в рамките на така реализиращият се интеграционен процес. А от активизирането на тяхната роля са заинтересувани не само те самите, но и Европа, като цяло, защото тъкмо в славянските култури все още е максимално съхранена онази духовна творческа алтернатива на икономоцентризма, насаждан от САЩ, която може да послужи като реална основа за изграждането на една истинска “обединена Европа на нациите”.