Омразата на западноевропейските сили към бившия сръбски “вожд” Милошевич и онова, което те нарекоха “подем на славянското варварство” на Балканите, изразяващо се в кървавото разпадане на Югославската федерация, наред с откровеният сръбски хегемонизъм и неистово желание за присвояване на чужди територии, осигуриха необходимата морална и военна подкрепа за възраждането на още едит мит, роден в миналото - този за Велика Албания.

Македонците от албански етнически произход, усещайки удобния момент и водени от своите криминални структури, започнаха кървавия си пир в региона. Лидерите им, както вече посочихме, бяха криминални елементи от албанската диаспора и бивши политически затворници, стартирали в Западна Европа и САЩ масирана кампания за финансиране въоръжаването на печално известните албански терористични фракции: Армията за освобождение на Косово, Армията за освобождение на Прешево, Медвежа и Буяновац и действащите на македонска територия АНО и АНА. Като основните средства идваха от търговията с дрога, цигари и проститутки, въоръжени грабежи, шантаж и т.н. Европа, чиято представа за нашия регион е силно изкривена, предпочете спокойно да наблюдава случващото се отстрани. И въпреки, че тъкмо тя има най-голям интерес от стабилизирането на ситуацията на Балканите, предпочете да наложи такива условия за мир в Македония, които са от полза, преди всичко, за терористите. Да не говорим, че, по принцип, преговорите с военизираните структури, а не със законно избрани представители на албанците, са нещо съвършено погрешно и непродуктивно.

Тъкмо благосклонността на Европа към военизираните албански групи е и основният фактор, определящ доминиращите днес в Република Македония антизападни настроения. Фарсът с ангажирането на Запада с умиротворяването на страната и липсата на стриктен контрол по границата с Косово (която прилича на швейцарско сирене) не можеше да доведе до разрешаването на проблема. Трябва да е ясно едно. Разрушаването на църкви, манастири и други колтурно-исторически паметници, не е нищо друго освен вандализъм от типа на онзи, демонстриран ни доскоро от ислямистите талибани в Афганистан. Впрочем, кой може да е сигурен, че в редовете на АНО няма и талибани? Или пък либийски, арабски, кюрдски и всякакви други терористи!?

Нито един договор не е в състояние да възпре албанските екстремисти, покрепяни от местните си привърженици, да продължат своите изстъпления върху многострадалната ни земя. Срещу тях е нужен отпор едновременно по две основни направления – дипломатическото и военното. Защото балканските талибани имат

за овладяването на територия. И макар че между тях има и отделни разумни хора, лавината, наречена “албанска идея” (която очевидно е завладяла този етнос), нерядко просто не може да бъде удържана. В тази изключително тежка и сложна ситуация, македонското мнозинства и разумът, трябва да помогнат на Македония да избегне превръщането и в Либийска джамахирия, както мечтаят хора като Ахмети, Харадинадж, Фезлиу и другите от техната племенна орда.

Македония е изправена пред сериозно национално и териториално изпитание. За първи път в историята си, ние сами решаваме каква ще бъде собствената ни съдба. Дали до пролетта ще успеем да съхраним македонската държава, дали ще станем протекторат на НАТО или пък ще се превърнем в “Афганистан в сърцето на Европа”. Ние трябва да решим, какво ще оставим на идните поколения.

И тъй като Западът много трудно признава и поправя своите грешки, ако някой сбърка в тази ситуация, това ще бъдем само ние самите, затова и съдбата, и бъдещето ни са си само наша грижа. Трябва да научим албанските талибани да живеят с нас в мир или (ако това се окаже невъзможно) да им отворим широко вратите към Косово и Албания, откъдето някога ги приютихме тук, заради добрата си душа.