“Мразя публичния живот и политиците. Нерядко се докосвам до тази напаст, но неприязънта ми ме държи настрани от обичайните мандати, приемани на драго сърце от политическите панаирджии”. Заявлението звучи искрено, но всъщност не е. Защото принадлежи на един от идеолозите на “поколението от 68-ма”, убедено твърдящ по онова време, че “всичко е политика”, както и че “революцията е единственото средство да се справим с буржоазната измет”. На човека, участвал в последната авантюра на Че Гевара в Боливия, на съратника на левите социални експериментатори в Чили, докарали страната до ръба на гражданската война, на дългогодишния съветник на социалиста Митеран (включително през 14-те му години в Елисейския дворец). С две думи – на Режис Дебре, чиято книга “Слава на нашите господари” е вече достъпна и за българския читател, благодарение усилията на издателство “Лик”. И, все пак,

В началото на 70-те той е сред най-изтъкнатите теоретици на революционната “нова левица”, наред с Франц Фанон и Херберт Маркузе. Теориите му за “градската герила”, както и ореолът на съратник на Че, привличат към него вниманието на онези, които тепърва ще придобият печална известност като водачи на “Червените бригади” или “Фракция Червена армия”. Но докато на повечето от “революционерите-практици” бе съдено да приключат битката си или в затвора, или просто с куршум в главата, идейните вдъхновители на “май 68-ма”, като братята Кон-Бендит, Бернар-Анри Леви и самият Дебре, не просто съумяха да се впишат в системата, която така яростно осъждаха, но и успешно се трансформираха в типични либерални политици. Така, през 90-те Даниел Кон-Бендит се появи в Европейския парламент, неговият последовател от “майските барикади” в Германия Йошка Фишер стигна до поста външен министър на Федералната република, а някогашният ляв марксист Солана бе удостоен с честта да направлява “въоръжения юмрук на американския империализъм” – Северноатлантическия пакт. На свой ред Режис Дебре се оказа сред ключовите политически фигури от “ерата Митеран”, като доверен съветник на френския президент-социалист.

Макар че на пръв поглед изглежда шокираща, трансформацията е закономерна. Защото бунтът от май 68-ма, независимо от социалните лозунги и революционната непримиримост, на практика бе просто елемент от голямата битка на западния либерализъм за “модернизиране” на обществото, разрушавайки традиционните му консервативни устои и подготвяйки го за настъпващата “глобална ера”. В този смисъл ултралевите от 60-те се оказаха безценен съюзник на “глобалистите” в битката им с консервативната и национално ориентирана политическа и интелектуална десница, отчаяно съпротивляваща се на мондиалистката “революция”.

Книгата на Режис Дебре е не просто свидетелство за идейния крах на “поколението от 68-ма”, но и доказателство за дълбокото идейно родство между ултралиберализма и революционния марксизъм, поставили си като крайна цел, ликвидирането на националните държави и изграждането на глобално общество. Опасна утопия, коствала живота на милиони хора през ХХ-ти век, но продължаваща да застрашава човечеството и през новото столетие. На пръв поглед “Слава на нашите господари” е любопитно свидетелство за моралната и политическа деградация на хора (като Кастро например), влезли в политиката като убедени националисти и антимарксисти, но завършили кариерата си като класически червени диктатори. Тя обаче е далеч по-интересна като автентично свидетелство за това, че интегрирайки се в либералното пост-модерно общество, някогашните леви радикали са запазили нещо, което очевидно им гарантира политически просперитет в него, и това е

Вероятно, защото в това отношение възгледите им винаги са съвпадали с тези на космополитните ултралиберали, определящи политическата мода в съвременния свят. Последното обяснява и поразителната търпимост, с която и либералите и ренегатите от някогашната крайна левица, се отнасят към метастазите на комунизма в съвременния политически живот, и яростта, с която посрещат изявите на защитниците на консервативните и национални ценности в политиката (т.е. хора като Хайдер, Фини, Блохер, Хаген, Паскуа или Бюкенън), единодушно определяйки ги като “фашисти”. Впрочем, за Дебре “подозрителен” в това отношение е дори покойният му патрон Митеран, който в “Слава на нашите господари” е обвинен в “прекалена търпимост към духа на Виши”. Изглежда, макар и претърпяло позорен крах в областта на идеологията, “поколението от 68-ма” все още не се е отказало от мисълта за реванш в сферата на политиката. Или поне с такова чувство остава всеки непредубеден читател, направил си труда да прочете близо петстотинте страници, сътворени от скандалния бивш теоретик на “антикапиталистическата герила”.