въпреки наличието на достатъчно косвени данни за подготвяното от японците нападение? Някои обаче смятат, че в случая съвсем не става въпрос за проява на безгрижие или на некомпетентност. Защото има повече от достатъчно доказателства, че правителството на Съединените щати и президентът Франклин Делано Рузвелт, в частност, не просто са знаели за подготвяния от японците удар срещу базата в Пърл Харбър, но и съзнателно не са предприели нищо за да предотвратят последиците от него. Обяснението за подобно поведение, в общи линии, е следното. Рузвелт е твърдо убеден, че Америка на всяка цена трябва да се намеси във войната, вече бушуваща в Европа. Убеждението му се усилва особено след поражението на Франция през юни 1940. След срещата си с президента, през август 1941, Чърчил отбелязва “огромното му желание да се включи във войната”. В същата посока работят и представителите на стария англо-саксонски и протестантски елит на САЩ, а след нападението на Хитлер срещу СССР, и левичарските кръгове, разполагащи с немалко влияние по онова време. В същото време обаче, сред много широки обществени слоеве в страната, както и в Конгреса доминират откровено изолационистки настроения и ясно нежелание страната да се намесва в “поредната европейска война”. Това принуждава Рузвелт отчаяно да търси средство за да промени ситуацията. Той систематично и съвсем умишлено провокира японците да атакуват Съединените щати. Всъщност истинската му цел е война с Хитлер. Рузвелт очаква, че Фюрерът ще спази изискванията на Тристранния пакт и в случай на американо-японски въоръжен сблъсък, ще се намеси на страната на Токио. Президентът очевидно се е опитвал да улесни подобно решение на немския диктатор, демонстрирайки му “уязвимостта” на Америка. Ето защо, макар и да е добре информиран за планираната японска атака срещу Пърл Харбър, той не просто не предприема нищо за да и попречи, но демонстрира очевидно облекчение и дори задоволство след като тя вече е факт. В подкрепа на тази версия съществуват сериозни доказателства.

Така, през лятото на 1940 Рузвелт нарежда на американския Тихоокански флот да се предислоцира от базите си на Западното крайбрежие в Хавай. Когато командващият адмирал Ричардсън се опитва да протестира, посочвайки, че базата в Пърл Харбър е силно уязвима за въздушни и торпедни атаки, моментално бива уволнен. На 7 октомври 1940 аналитикът от флотското разузнаване Маккълъм предава на президента меморандум от осем точки, за това как Япония може да бъде накарана да атакува САЩ, сред които е и предложение за налагане на петролно ембарго. С течение на времето и осемтте точки са реализирани на практика. На 23 юни 1941 (ден след немското нападение срещу СССР) вътрешният министър на САЩ Харолд Айкс специално подчертава в писмо до Рузвелт, че: “Налагането на петролно ембарго срещу японците би облекчило евентуалното ни по-късно влизане във войната. Нужно е обаче да намерим подходящия повод за да не бъдем обвинени, че сме станали съюзник на комунистическа Русия ”. Няколко месеца по-късно Айкс отбелязва в дневника си: “отдавна съм убеден, че Япония ще стане поводът за намесата ни във войната”.

Днес, 60 години по-късно американското правителство все още отказва достъпа до десетките подобни съобщения, “от съображения за националната сигурност”! Междувременно, на 25.11.1941 военният министър Стимсън записва в дневника си, че Рузвелт е споделил пред него за очаквано японско нападение в близките дни и дори е поискал съвет “как да накараме японците да ни атакуват първи, без да понесем големи загуби”. По-нататък Стимсън разказва, как двамата стигнали до извода, че в случая по-важни са не “загубите”, а убеждаването на обществото, че САЩ са станали жертва на японска агресия.

Хари Хопкинс, който е насаме с Рузвелт, когато се получава съобщението за нападението срещу Пърл Харбър, свидетелства, че президентът въобще не е изненадан и дори изразил “облекчението си”. По-късно Хопкинс добавя, че никой от членовете на кабинета не демонстрирал особено вълнение, защото “всички бяхме убедени, че истинската ни цел във войната е Хитлер, а японците просто дават удобния повод”. Буквално същото заявява и Рузвелт пред своите министри: “Имаме основание да смятаме, че германците са заявили пред Япония, че ако японците обявят война на някоя държава, те също ще го направят”. На следващата сутрин президентът подчертава пред автора на своите речи Розенман, че “Хитлер винаги е бил мишена номер едно”, изразявайки обаче опасението си, че много американци може би смятат войната в Тихия океан за по-важна от тази срещу Германия.

Един от най-известните съвременни американски историци Джонатан Толанд, отбелязва в книгата си “Безчестието – Пърл Харбър и неговите последици” : “Можем ли да си представим президент, който сред като на 6 декември е получил поредното съобщение, потвърждаващо предстоящото японско нападение, няма да свика ведната командващите различните родове войски, както и министрите на флота и отбраната? Стимсън, Маршал, Старк и Хари Хопкинс действително са прекарали по-голямата част от нощта срещу 7 декември с Рузвелт. И всички те са чакали нещо, за което предварително са знаели, че ще се случи –