Напоследък, пространствените дефиниции все по-често се поставят в основата на най-важните политически решения на Русия. Ориентацията на правителството и президента Путин пък все повече се базират върху логиката на геополитическата реалност. Контурите на нови глобални проекти, лансирани доскоро от отделни анализатори или военни стратези, постепенно започват да се материализират в конкретни правителствени стъпки и решения. Крахът на ултралибералния икономически модел и надеждите, че в страната ще може да се изгради демокрация от западен тип, отново възраждат идеята за “особения път” на Русия като ключов имперски център на територията на Евразия.

Знакови в това отношения станаха три, изключително интересни от геополитическа гледна точка, събития – подписаното в Санкт Петербург споразумение между Москва, Техеран и Делхи за отварянето на тъй наречения “южен транспортен коридор”, посещението на Путин в Индия и визитата на иранския президент в Русия в средата на март. При това най-важното в случая е не традиционната реторика на Москва за “ново стратегическо партньорство”. Защото тя бе типична и за “ерата на Примаков”, когато много се говореше за изграждането на стратегическа ос между Москва и Пекин (останала си само пожелание), а воените акции на НАТО на Балканите бяха посрещани в руската столица с дежурните патриотарски (и нищо не означаващи) декларации. Сегашните действия на Путин радикално се различават от интуитивните и хаотични действия в близкото минало. Геополитическите оси, за които говореше още Примаков, от виртуални все повече се превръщат в реални. При това не само на база активизацията на контактите на Русия с Иран и Индия, но и с укрепване на връзките между Техеран и Делхи. Така в южната част на Евразия постепенно се очертават контурите на изключително интересен стратегически триъгълник.

Известно е, че изборът на съюзници обикновено се обуславя от отсъствието на сериозни противоречия и наличие на общи краткосрочни и дългосрочни интереси, определяни от геополитическото положение на съответната страна. Индия и Иран се намират в стратегически важната за Русия брегова зона на Евразия и имат излаз на Индийския океан. В края на ХІХ век опитите на руснаците да проникнат в региона, бяха парирани успешно от Британската империя. В по-ново време частичното овладяване на Кашмир от Пакистан и разгрома на съветските войски в Афганистан, създадоха нова преграда между Русия и Индия. На свой ред, след победата на ислямската революция, Иран виждаше в бившия СССР не по-малко опасен враг от САЩ. Напоследък обаче нещата се променят. Продължаващата враждебност на Запада и нестабилността по границите, кара Техеран да търси нови стратегически решения за укрепване на позициите и сигурността си. Русия пък се оказва естествен съюзник за режима на аятоласите, разчитащ на подкрепата и за решаването на маса проблеми.

Така, Москва изглежда е на път да преодолее опитите на Запада за изтласкването и от транспортно-комуникационната сфера и лишаване от жизненоважния статус на географски мост между мощно развиващите се източни “дракони” и високоразвитата Западна Европа. Ключов момент в тях бе “дублирането” на Транссибирската магистрала, чрез реализация на проекта за нов трансазиатски транспортен коридор, следващ маршрута на “Пътя на коприната”, минаващ през бивша съветска Средна Азия и свързващ (при това по-бързо и по-удобно) Шанхай с Париж. Паралелно с това, се предвиждаше преориентация на основните потоци от каспийска нефт и туркменски газ към нови магистрални тръбопроводи, заобикалящи Русия. Практическата реализация на тези проекти обаче, се сблъска с редица проблеми. Един от тях бе тъкмо ислямистки Иран, като геополитически противник на Запада, друг бе свързан с кюрдската съпротива в Турция, да не говорим за общата нестабилност, характеризираща страните, през които трябваше да премине азиатската част на маршрута. В крайна сметка, илюзорността на проекта бе обусловена и от големия брой транзитни държави, което само по себе си правеше трафика на стоки по “новия път на коприната” икономически неизгоден и физически опасен. Сега сме свидетели на

В стратегически план пък, разработката на “южния маршрут” от една страна сближава Индия и Иран, предоставяйки им възможност да координират действията на флотите си в Индийския океан (за сметка на американското присъствие там), а от друга – дава на Русия стратегическия достъп до Персийския залив, към който Империята отчаяно се стреми през последните столетия.

Така виртуалните оси, свързващи Москва с Техеран и Делхи, започват да придобиват реално съдържание. Защото нищо не обвързва така добре геополитическите пространства като комуникационните връзки, по които циркулират потоци от стоки и хора. Всъщност, в южната част на Евразия, вече е по-уместно да се говори не за “оси”, а за стратегически триъгълник с участието на Русия, Иран и Индия. Интересното в случая е, че и трите страни на триъгълника пресичат зони на нестабилност, които по традиция са и зони на сблъсък между “континенталните” и “морските” сили в геополитически план. Така например, оста Москва-Делхи пресича обширните райони на Средна и Южна Азия, където на фона на напрегнатата ситуация в Таджикистан, гражданската война в Афганистан и пограничния индийско-пакистански конфликт в Кашмир, процъфтяват религиозно-етническият екстремизъм, сепаратизмът и трафикът на наркотици и оръжие. Тенденцията е към усложняване на ситуацията и в Узбекистан, Туркменистан, Киргизия и Западен Китай. В същото време Пакистан, като основен съюзник на САЩ в региона, се опитва да укрепи собствените си позиции, тъкмо за сметка на Русия, Индия и Иран. В този смисъл, на Делхи тепърва предстои да си върне контрола върху окупираната от пакистанците северна част от Кашмир и по този начин плътно да се доближи до контролираната от руската армия южна граница на ОНД. Индия освен това е заинтересована от неутрализацията на афганистанските талибани, а също на поддържаните от тях уйгурски сепаратисти в Китай. Тук индийските и руските (а също и иранските) интереси съвпадат. На практика, Путин се опитва да реализира класическата геополитическа ситуация, описана още в древния китайски трактат “Сунцзъ” – т.е. стратегическото обкръжаване на съперника (в случая – проамерикански ориентираният Пакистан). Да не говорим, че Иран, като авторитетна ислямска държава, може при определени условия да изиграе ролята на посредник в решаването на религиозните конфликти както в Средна Азия, така и в Индия.

Впрочем, геополитическата ос Москва-Техеран е не по-малко важна. Тя също решава ред проблеми, сходни с гореописаните. Оста пресича Севернокавказкия район и Задкавказието, т.е. съвпада с тъй нареченото “Южно стратегическо направление”, по което е разположена и най-мощната и боеспособна руска военна групировка. “Зоната на общите интереси” между Русия и Иран включва недопускане на сериозно западно (или турско) проникване в Каспийския регион, съвместна разработка на неговите нефтени залежи, противодействие на пантюркизма и налагане на алтернативно решение на кюрдския въпрос. Иран, освен това, е мощен ислямски център в Близкия изток, около който при определени условия може да се осъществи интеграция на част от арабските държави (като Сирия, Ирак или Ливан). Под иранско влияние са ислямистките движения в Палестина, Алжир и Египет, кюрдската съпротива в Турция и противниците на талибаните в Афганистан. И в този смисъл твърде перспективна изглежда и третата ос на стратегическия триъгълник – тази между Техеран и Делхи.

от Персийския залив и поставяне под ирано-индийски контрол на морските комуникации в Индийския океан. Ако в рамките на индо-иранския съюз Техеран поеме отговорността за Персийския залив и Арабско море, това ще позволи на Делхи да съсредоточи вниманието си в южна посока, без да се безспокои (както е сега) от Пакистан. А, според редица местни анализатори установяването на контрол над южната част от Индийския океан (и над южните морета въобще) е необходимо условие за превръщането на Индия в пълноценна регионална суперсила. Днес тази страна е потенциално застрашена не само от Запад (Пакистан) и Изток (Китай), но и от Юг, където най-мощната в региона военно-морска и военно-въздушна англо-американска база на о-в Диего Гарсия продължава да бъде ключовото звено в системата за контрол на САЩ на морския трафик между Азиатско-Тихоокеанския регион и Африка и Европа. Решението на индийското военно командване за създаването в началото на новия век на трета военно-морска групировка – т.н.”Южен флот”, който следва да действа тъкмо в Индийския океан, означава ясно декларирано намерение за противопоставяне на сегашната англо-американска морска доминация в региона. Последното, погледнато в контекста на оформящият се геополитически триъгълник Москва-Делхи-Техеран, придобива съвсем нов смисъл.

Впрочем, с въпросния триъгълник съвсем не се изчерпва “стратегическата геометрия” на руския президент Путин. Евразия дава възможност за още много различни и не по-малко перспективни варианти за пространствени структури, които успешно могат да се интегрират в общата схема на организация на “континенталните сили”, която се опитват да реализират в Москва. Между другото, самият факт, че пространственото мислене на руския политически елит напоследък очевидно еволюира към “евразийските” геополитически постулати, означава и, че “стратегическият триъгълник”, формиращ се в Азия, вероятно ще бъде съчетан с още един подобен, но вече в Европа (“Москва-Берлин-Париж”?). Да не забравяме и най-важното в случая – че възприемането на “евразийството” означава преди всичко курс към възраждане на Руската империя.