Прекалено много вътрешни и външни фактори и фалшиви идеологеми са препускали из историята ни, превръщайки я в сито, от което истината е изтичала като ситен пясък. И сега трябва, зрънце по зрънце, да я събираме за да възстановим уникалния “пъзел”, наречен България.

За да се случи това обаче, трябва да се върнем далеч назад във времето, максимално близо до началото, а оттам по истинския път да стигнем пак до днешния ден и анализирайки случилото се, да планираме успешно бъдещето си.

При подреждането на един пъзел не винаги се започва от най-същественото, просто защото не се знае, кое точно е то. По същата причина не се започва и от началото, защото ако се знае, кое и къде е то, всичко би било безкрайно лесно и пъзелът не би бил никакъв пъзел. Започва се с един, два или три елемента, които внимателно се разглеждат, изучават, анализират и съпоставят. Трите елемента от

които се опитах да представя в миналите броеве бяха: “Анонимния латински хронограф” (354 г.н.е.), “Именника на българските канове” и “Древния български календар”. Разбира се, за тях има още много какво да се каже, но всичко по реда си.

От сведенията, които ни дава “Анонимния хронограф”, се установява, че нашите предци – древните българи са населявали в различно време (ІV-І хил.пр.н.е.) различни райони от огромното азиатско пространство (от Хиндокуш до Мала Азия и от Кавказ до Инд), наречено “люлката на цивилизациите”. И в този ред на мисли си задавам въпроса, може ли да установим с по-голяма точност времето, в което нашите деди са влезли в историята? Или, иначе казано, кога назад в хилядолетията се е появила българската идентичност?

На помощ веднага ни идват вече споменатите три първи елемента от “пъзела България”. Така, “Именникът на българските канове” ни съобщава, че българската идентичност се налага на територията на Европа още през 165 г.н.е., когато между Черно и Каспийско море е създадена Старата Велика България. Но самият факт, че през ІІ век тази държава вече е разполагала с отлично действащо държавно, военно, културно и социално устройство, автоматично ни препраща още назад в историята.

Помощ за установяване на истината ни оказва и “Древнобългарския календар”. Благодарение изследванията на проф.Петър Добрев стана ясно, че първата година от цикъла на този календар – Сомор, идентичен с “плъха” от китайския зодиак, съвпада със зодията Водолей от съвременния европейски зодиак. По-просто казано, Новата година за различните народи, или първата зодия от различните зодиаци, започва винаги от момента на зимнето слънцестоене (най-късият ден в годината). При древните българи това е бил 22 декември, наричан Единак (Еднажден). В съвременния календар той се намира в зодията Кози рог, но не винаги през хилядолетията е било така. С помощта на астрономията и на базата на прецесията, се установява, че епохата, когато зимното слънцестоене (най-късият ден в годината) е съвпадало със зодията Водолей е времето между 4500 и 2300 г.пр.н.е. Което показва, че древният български календар води началото си най-малко отпреди 43 века! А колко векове са необходими за да се придобият необходимите математически, физични и астрономични знания, без които създаването на какъвто и да е календар е невъзможно?

Да погледнем още веднъж, с какво може да ни помогне за изясняването на този въпрос “Анонимния хронограф”. В него се твърди, че българите произлизат от единия от синовете на библейския праотец Ной. Респективно, следва да си зададем въпроса, кога се е състоял всемирният потоп и имало ли е въобще такъв?

В митовете и легендите на много племена и народи от цял свят съществува информация за подобно бедствие. Нещо повече, човешката история е пълна със сведения за множество регионални катаклизми. Освен това, науката твърди, че върху нашата планета неведнъж са се стоварвали космически тела – астероиди или комети. Прословутата изчезнала “десета планета”, чиито остатъци оформят днешния пръстен от астероиди около Марс продължава да не дава покой на учените. Всички тези катаклизми са променяли флората и фауната на Земята, често пъти радикално.

В тази насока ценни сведения ни дава Кръстю Мутафчиев, опитал се да анализира “научната разумна логика”, съществуваща в

а също и в хрониките на древните народи.

“Бащата на историята” Херодот (“История”, ч.1, кн.2) разказва следното: “Дотук в моя разказ говореха египтяни и техните жреци, разказвайки, как от първия цар до жреца на Хефест - този, дето последен се възцарил, имало триста четиридесет и едно поколения… През това време Слънцето четири пъти променяло обикновеното си местонахождение, изгрявайки на два пъти оттам, където сега залязва и залязвайки два пъти там, откъдето сега изгрява…”.

Според критерия на Херодот (и приемайки, че три поколения се сменят за около 100 години), излиза, че около 12000-11000 г.пр.н.е. човечеството, или онова което е останало от него, е правело първите си стъпки след някаква гигантска космическа катастрофа. Защото, приемайки разказа на Херодот за достоверен, означава, че след тази катастрофа Земята е променила орбитата си, като северният полюс става южен, а южния – северен. На свой ред, Платон твърди, че две или три хилядолетия по-късно, планетата ни е връхлетяна от друго глобално бедствия – всемирният потоп.

След всичко това, някъде около VІІ хилядолетие пр.н.е. се появяват първите цивилизационни огнища на възстановяващият се човешки род. И, без съмнение, там някъде се появяват и те – древните българи.

С тези си писания, съвсем не търся някаква сензация. Просто се опитвам да възстановя “пъзела България”, защото в момента той е подреден погрешно. А последиците от това се стоварват най-вече върху нашия гръб – на днешните българи.