През последното десетилетие постмодерните тенденции се свързват както с ускорено протичащите процеси на глобализация, така и с радикалната промяна на формите и условията на труд в световното капиталистическо общество.

В страните, влизащи в “икономическия център”, глобализацията съдейства за модернизиране на производството, усъвършенстване на технологиите, концентриране на капитала и разширяване на пазарите. За сметка на това държавите в “периферията” стават все по-зависими от икономическите центрове и в много по-голяма степен от преди трябва да се съобразяват с протичащите в тях икономически и политически процеси. Отдавна не е тайна за никого, че разликата в доходите на глава на населението в индустриалния и в развиващия се свят е нарастнала тройно само между 1960 и 1995. В това отношение

Ето защо конкурентноспособността и икономическите придобивки на едни нации се увеличават, докато други са изправени пред дълбока икономическа и социална криза. Установяването и поддържането на конкурентно предимство е сложен и напрегнат процес, който налага непрекъснати подобрения, иновации и промяна, изисква изнамиране на най-добрата стратегия и включване на цялата ценностна система на дадено национално общество в

Глобализацията обаче интензифицира противоречията на множество равнища – между център и периферия, между отделните нации-държави, въвлечени в международната конкуренция, къкто и вътре в самите тях.

Тъй като не всички национални общества успяват да се мобилизират и да отговорят на тези предизвикателства, негативните последици от глобалните процеси се задълбочават. Нарастването на безработицата, бедността и емиграцията са тенденции, свързани колкото с глобализирането на икономиката, толкова и с невъзможността на държавата да осигури необходимата социална защита във все по-интензивно променящата се среда. Като цяло социалната политика на държавата е в криза. Държавната система все още не е изградила достатъчно гъвкави и адаптивни институции, които да противодействат на динамиката на глобализационните процеси, предоставяйки необходимите социални гаранции.

Едновременно с понижените реакции на държавата към нарастващата бедност и безработица се увеличава и броят на международните терористични организации, на криминализираните елементи и на насилието в обществото. Все повече се умножават и примерите за прояви на расизъм, ксенофобия и сексизъм. Тези процеси не са анахронични и необясними, а отразяват цялостната логика на развиващата се глобална система.

Според известния социолог Имануел Валерстейн, самите принципи на капиталистическото общество се изграждат върху поляризираните крайности – богатство и бедност, прогрес и криза, които не просто са се вкоренили в самата система, но без тяхното наличие тя изобщо не би могла да функционира. Той твърди, че в съвременната глобализационна среда расизмът и универсализмът не са антиномии, а взаимообуславящи се елементи, нещо като “симбиозен чифт”. От една страна, расизмът и сексизмът биват използвани като средство за оправдаване на йерархиите в обществото. От друга страна обаче, те служат и като политическа противотежест, която “слабите” биха могли да използват срещу “силните”. И двата типа идеологии работят на принципа на изключването. Те представят противоположни тенденции в световното капиталистическо общество и, в същото време, служат като идеология на промяната. Именно тяхното правилно дозиране, според Валерстейн, осигурява балансирането на системата.

Макар и подложена на редица критики, тази теория отразява, в един по-широк контекст, интензифицирането на редица

в световното капиталистическо общество. През последните десетилетия конкурентно си съперничат в социо-културното пространство космополитизмът и национализмът, универсализмът и расизмът, сексизмът и феминизмът, нео-либерализмът и нео-нацизмът. Силно нараства влиянието на по-рано маргинализирани общности, като тези на хомосексуалистите например, а заедно с това се възражда и крайният консерватизъм.

Развитието на тези противоположни тенденции демонстрира все по-задълбочаващото се социално разслоение в обществото чрез налагащото се през последните години

Появата и паралелното съществуване на взаимоотричащи се явления, както и нарастването на броя и значението на гражданските движения, свидетелстват за все по-задълбочаващата се сегментация в социалната сфера не толкова във връзка със стандарта и икономическото благосъстояние, винаги действащи като разделителни признаци в капиталистическия свят, колкото по отношение на плурализацията и диференциацията вътре в самия обществен сектор. Този процес на социално разслоение и сегментиране допълнително се интензифицира от появяващото се

а заедно с това и на нови социални прослойки.

Известни футуролози, като Дракър, Тофлър и Таичи Сакайя, още през 70-те и 80-те години прогнозираха формирането на една нова прослойка от информационни работници в бъдещето. Тофлър я нарече “информационен пролетариат”, а Дракър твъреше, че тя не се вмества в нито една традиционна дефиниция. Според него, това не е нито пролетариат, нито бизнесмени или дори средна класа, а

състояща се от индивиди с високи интелектуални способности, непрекъснато променящи дейността си и подобряващи професионалната си квалификация. В сходен дух Таичи Сакайя обяви раждането на една нова класа, чията главна задача е натрупването на възможно най-много познания и развитието на творческа инициативност.

Всички информационни “работници” трудно биха могли да бъдат поместени в традиционното разбиране за класа. Те дори не изпълняват общи дейности в производството, услугите или администрацията, както е в класическото индустриално общество. Тяхната работа варира от събиране на данни и счетоводство до иновации и лабораторни експерименти. Така например още в края на 80-те години в Чикаго се налага практиката домакините да се наемат на работа за Word-процесинг, инсталиран в домовете им. По този начин те имат възможност едновременно да домакинстват, да се грижат за своите деца и да работят, при това за някоя фирма, намираща се в друг град или дори щат.

Дейността на водещата японска фирма “Мацушита” е друг пример за постигане на висока продуктивност чрез въвеждане на качествено нова организация на труда. Още в началото на 90-те години тя наема 324 работници, които не посещават офисите й, а работят по домовете си, включени в обща електронна мрежа. По такъв начин не само фирмата направлява и контролира дейността на своите подчинени, но и самите те контактуват помежду си и дори членуват в електронен профсъюз, въпреки че повечето от тях никога не са се виждали в действителност.

Макар и бегло, тези примери очертават вече зародилите се нови условия и характеристики на труда в постмодерното капиталистическо общество. За старото разделение на труда са типични големите екипи, стриктната йерархична организация на отделните им членове и високата степен на координираност и зависимост помежду им. За разлика от това, информационните “работници” не са задължително свързани с общо за тях работно място, нито пък са поставени в строго определена йерархична среда. Те са много по-независими и дори сами определят, как да подредят работния си ден. Всъщност, при очертаващите се нови икономически условия доминира обратната тенденция за дейерархизация, децентрализация и дори за индивидуализация и субективизация на работния процес. Това не означава, че старият начин на работа окончателно отпада и напълно се измества от новите модели. По-скоро, заедно с традиционната организация на труда възниква и нова, която се развива и утвърждава успоредно със старата, и която предизвиква значително разместване на социалните пластове в постмодерното общество.

Новото разделение на труда е не само причина за появата на несъществуващи до този момент прослойки. То също така ферментира старите класови формации от работници и служещи, накърнявайки тяхната монолитност и компактност. В условията на дейерархизираща се и децентрализираща се организация на труда, се прокарват нови разделителни линии както между старите класи и новопоявилите се прослойки, така и вътре в самите класови формации въз основа на все по-индивидуализиращия се работен процес.

Изследвайки глобалната капиталистическа система, американската социоложка Лесли Склеър подчертава появата на една друга прослойка – така наречената от нея “компрадорска класа”. Тя, според Склеър, се състои от транснационален политически елит, чиито собствени интереси съвпадат с интересите на глобалната система. Тази прослойка най-често се излъчва от страните, които формират ядрото на капитализма и които се превръщат в седалища на транс-националните корпорации.

се придържа най-вече към интернационалните практики като по-ценни от домашните традиции и по този начин осъществява хегемонен контрол върху консуматорската култура и идеология, превръщайки се в арена на жестоки политически борби и противоречия в рамките на глобалната система.

Изложените дотук факти свидетелстват за интензивно социално преструктуриране на обществото на всички възможни равнища. То засяга едновременно социалните низини и политическите елити и се отнася както за новосформиралите се прослойки в обществото, така и за старите класови формации. Значението на работническата класа например все повече намалява при утвърждаващите се нови политически процеси и условия на труда. Така традиционните за индустриалното общество класови формации изгубват своята специфична диференцираност и отличителност, значителен дял за което има икономическата и технологичната хомогенизация на света.

Някои учени на запад, предимно икономисти, вече констатират, че съвременните граждански общества днес все по-рядко се структурират върху разделения, основани на конфликта между труда и капитала, за сметка на което се интензифицират разделенията между държавата и народа, по пол, по възрастови особености и др. Поради налагащите се трансформации в областта на икономиката и на политическия живот и поради все по-утвърждаващото се масовизиране на културата, класовото деление в традиционния му вариант придобива все по-малко значение в обществото. Едновременно с това се окрупняват гражданските движения, зачестяват проявите на национализъм и на етноцентризъм, засилва се влиянието на религията, пример за което са надигащият се ислямски фундаментализъм и роящите се нови религиозни движения. Така, паралелно с ферментирането на традиционните класови структури, се очертава и процес на множене на политически, граждански, идеологически и религиозни формации.

Ако традиционните класи се характеризират с висока степен на хомогенност и компактност, то за новите пост-индустриални и постмодерни общности е типично много по-голямо разнообразие. Те се състоят от хора с различна професия, образование, имотно състояние и обществено положение, обединени от общи интереси, от обща кауза и стремежи. По този начин на старата хомогенизация днес се противопоставя обществена плурализация, а доминиращият в индустриалното общество класов принцип в постмодерната епоха все повече се измества от принципа на самоопределението. Или с други думи, общностите по интереси, кауза и самоопределение се превръщат в новите “класи” на постмодерното капиталистическо общество.