По време на официалното си посещение в Токио, президентът Буш отбеляза, че “Япония е най-надеждния ни съюзник”. Което обаче не попречи на “най-надеждния съюзник” да се откаже от участие, съвместно със САЩ, в създаването на прословутата Система за противоракетно отбрана, мотивирайки отказа си с огромните средства, които би погълнала програмата. Затова, ако разглеждаме предложението на Накатани като чисто японска инициатива, то вероятно отразява стремежа на Токио да получи допълнителни гаранции за своята сигурност в днешните “все по-несигурни времена”. Възможно е също, японците да са загрижени от голямото усилване влиянието на САЩ и Китай в региона и да вярват, че формирането на единна система за сигурност с тяхно участие би им помогнало да решат проблема. Защото в подобен колективен алианс, действията на страните-членки са далеч по-прогнозируеми, а и самият “формат” на съюза е идеален за провеждането на една многопосочна и балансирана политика.

При всички случаи обаче, идеята за алианса има по-скоро “сценарно-теоретичен” характер. Тя тепърва ще бъде лансирана от японците в големите средства за масова информация за да се проследи реакцията на потенциалните съюзници и противници, а след това ще я анализират и експертите от ИМСИ. И едва след това могат да се очакват някакви крачки в сферата на “реалната политика”.

Междувременно, доста по-реалистичен изглежда сценарият за възможен

За първи път той бе лансиран през декември 1998 от тогавашния руски премиер Примаков. А вече през януари 2002, по време на извънредното заседание на външните министри на държавите от Шанхайската организация за сътрудничество (Китай, Русия, Казахстан, Киргизия, Таджикистан и Узбекистан) бе предложено привличането в нея на Индия и Пакистан. В случая Пакистан фигурира по-скоро като демострация на “добра воля” от страна на участничките в ШОС, защото точно тогава отношенията между двети страни бяха крайно напрегнати, поради поредното изостряне на Кашмирската криза. Макар че не трябва да се забравя отдавнашното сътрудничество между Пекин и Исламабад, на който китайците продължават да доставят ракетни и ядрени технологии.

В миналото, перспективата за създаването на подобен съюз на “азиатските гиганти” се възприемаше скептично от международните наблюдатели поради наличието на прекалено много проблеми от икономически и политически характер между тях. Тези проблеми съществуват и днес. Само че, на фона на “войната срещу международния тероризъм”, изглежда биват постепенно измествани от осъзнаването на “взаимната необходимост” в сферата на сигурностто и чувството за “цивилизационна солидарност”. Показателно е, че по време на неотдавнашото си посещение в Индия, китайският премиер Чжу Жън-цзи отбеляза голямото сходство в подхода на двете страни към световните проблеми, подчертавайки “големия принос на Индия и Китай за световната цивилизация”, както и “сходното историческо минало и взаимната подкрепа в борбата за независимост”.

В своята съвкупност, всички тези фактори значително увеличават шансовете на стратегическия триъгълник “Москва-Пекин-Делхи”. Според индийския професор по международни отношения Канти Ваджпай, подобен тристранен съюз има редица положителни аспекти, защото: “Той ще помогне за изграждането на азиатска система за сигурност, ще облекчи борбата с религиозния екстремизъм, ще позволи по-доброто използване на енергийните ресурси в Средна Азия и ще представлява ефективен отговор на ракетните планове на Вашингтон… И трите страни се опасявят, че САЩ се готвят да разположат по цялата планета свои военни бази и разузнавателни системи, което би им дало възможност да прибягват до недопустимо насилие”.

Наред с растящата дипломатическа активност, потенциалните съюзници укрепват и военно-техническото си сътрудничество. Така, съгласно протокола за военно сътрудничество, Русия ще достави на Индия притежаващите голям обхват на действие морски ракетоносци “Ту-22МЗ”, един самолетоносач, изтребители “Миг-29К”, бойни хеликоптери и друга военна техника. Междувременно руснаците строят за военния флот на Китай ескадрени миноносци на обща стойност 1,4 млрд.долара.

Очевидно е, че изграждането на подобен “Евразийски блок” сериозно би променило световния баланс на силите. Само че, за практическото създаване на подобен блок, способен да се превърне в нов световен силов полюс, политическото желание за сближаване между нерядко разнопосочни интереси съвсем не е достатъчно. Необходима е и воля за преодоляване на всички онези комплексни (т.е. вътрешни и външни) противодействия, които открай време препятстват формирането на действени съюзи в Евразия. Да не забравяме, че днес тъкмо онази измежду трите страни, която най-малко е подложена на външен политически или икономически натиск, е Китай, а Пекин съвсем не е най-активният в реализацията на въпросната идея.

Междувременно, бавното развитие на интеграционните процеси в региона може да бъде прекъснато от поредната глобална (само че, за разлика от 11 септември 2001, този път ядрена) провокация. Във всеки случай, както твърди в средата на февруари испанският “Ел Мундо”, американците морски пехотинци още от сега са получили указания да се готвят и за такова развитие на нещата.

Според вестника, в един от последните доклади на военно-морските сили на САЩ се разглежда следният сценарий за конфликт между Индия и Пакистан в Кашмир: “Индийски самолет с няколко министри и генерали на борда е свален над територията на щата Кашмир. В отговор Делхи нанася ядрен удар по предполагаеми бази на терористите в Пакистан. На свой ред, Исламабад започва контраатака, в началото използвайки “оръжие за сдържане”, но след това, под натиска на местните генерали, отчитащи недостатъчна военна мощ на Пакистан, бива нанесен ядрен удар по индийската столица. Така през 2003 започва първата в човешката история атомна война”. В доклада се предполага, че жертвите на първата ядрена атака срещу Делхи ще са най-малко два милиона.

В тази връзка си струва да си припомним още една аналитично-сценарна разработка на Пентагонта, известна като “Визия за 2020” и изготвен съвместно с корпорацията “Ранд” през 2000 (вж.НИЕ-бр. /01). Един от петте разглеждани в този документ сценарии, носи названието “Новият азиатски ред” и предвижда “нахлуване на ислямисти в Кашмир, след което Индия нанася удар с конвенционални оръжия срещу ядрените ракети на Пакистан, последван от ответна пакистанска ядрена атака”. Тоест, началото почти съвпада със сценария, който днес се изучава от американските морски пехотинци – така или иначе, става въпрос за атомна война.

Сюжетът обаче има и продължение, за което едва ли знаят анализаторите от “Ел Мундо”. След началото на атомната война, “… във военните действия се включват и САЩ, които нанасят конвенционални удари по остатъците от пакистанския ядрен арсенал, предупреждавайки Китай да не се намесва. В резултат Пакистан се разпада и там влиза индийската армия, за да възстанови реда. Формираната впоследствие Индийския конфедерация, в съюз с Вашингтон, се превръща в регионален хегемон. В този случай, Китай не печели нищо и затова обръща погледа си към Далечния изток, Русия и Индокитай”. С други думи, когато целия регион се окаже задушен от радиоактивните изпарения, там се появяват американците, “целите в бяло”, за да съберат дивидентите.

Само че

съвсем не предразполага към подобни шеги. Както отбелязва и “Ел Мундо”: “ако по време на студената война голямото количество ядрени ракети, притежавани от СССР и САЩ, се превърна в превантивен елемент (доколкото при атомна война биха били унищожени и двете свръхдържави), в случая с Индия и Пакистан наблюдаваме обратното – ограниченият брой ядрени глави провокира желанието те да бъдат използвани, подклаждано от очевидната липса на взаимно доверие и опасението да не се изпадне в безизходно положение, ако противникът атакува пръв”.

Впрочем, нека не забравяме, че Съединените щати се славят с умението си предварително да се подготвят за всевъзможни екстремални събития и малко разчитат на чисто ситуационните решения. Макар че, както показва и практиката, ако резултатът от възможни бъдещи събития се оценява от американците като “положителен”, вероятността тези събития действително да се случат, по правило, нараства.