“Какво, България ли? Да остана да живея тук? Да се заробя в тази държава, да се сблъсквам ежедневно с неуредиците, корупцията и ограниченията, да се питам всяка сутрин, как да свържа двата края, да мизерствем и се измъчвам цял живот и да живея в перманентна криза? Абсурд! Не бих си погубила живота тук, не бих пропуснала шанса си да живея по-добре, вън от България.”

Това са думи на една моя приятелка. Колкото субективни и крайни, толкова и неверни. И тъжни. Аз обаче не мисля като нея.

Защото съм българка, естествено! За мен това е първата, единствена и достатъчно значима причина да не изоставям Родината си. Пред мен не стои дилемата да живея “тук или навън”, въпросът е решен отдавна, още пред 19 години, когато съм се родила на българска земя и в жилите ми е потекла българска кръв. Очевидно е обаче, че за други не това е най-същественото, затова по-нататък ще се опитам да приведа и други мотиви.

На първо място, не мисля, че оставайки в България си обречен, имайки предвид, че това е твоята Родина и че собствената ти реализация зависи не само от положението и условията вътре в нея, а главно от теб, от твоите способности и вярата, че можеш да успееш. Поне за себе си мисля, че бих могла да си проправя пътя в живота не къде да е, а именно тук, в България.

Второ, убедена съм, че младите могат да се развиват и в България. Вярно е, че условията за това тук са по-трудни, но и това е относително. Ще посоча само многото успели българи, работещи в сферата на образованието, културата, музикалния бизнес, банковата сфера, политиката, журналистиката, информатиката. Познавам достатъчно млади хора, които живеят финансово добре и в България, благодарение на своя талант, амбиции и усилия, на своя труд и възможности. Те наистина не са болшинството от населението. Но смятам, че с труд, постоянство и упоритост, в воля и кураж и с малко късмет, разбира се, също бих могла да си осигуря приличен стандарт тук, в моята страна. А и вариантът да успея в чужбина съвсем не е чак толкова сигурен. Така че, едва ли е нужно да измисляме всевъзможни причини да бягаме от своята държава, необходимо просто да повярваме в себе си и във възможността всеки от нас да помогне за развитието и повишаването на стандарта на живот тук, в България.

Нормално е някои хора да си представят живота в чужбина като “приятен, удобен и лесен”. Ние, българите сме любопитен народ и чуждите държави винаги са ни се стрували екзотични и прелестни. Всъщност, не толкова нормално, колкото типично българско е това да се възхищаваме безгранично от чуждото, отричайки своето, да копираме сляпо и подражаваме на чуждите модели, вместо да се опитаме да подобрим своя собствен, вечно да догонваме другите, отхвърляйки изграденото от самите нас. След падането ни под робство у нас започват катастрофални процеси на изоставане. Които по-късно пораждат “историческия маратон” на догонването. Най-напред догонваме Европа в битката за своя независима църква, после в процеса на изграждане на собствена независима държава. Като догонването нерядко се проявява под формата на чуждопоклонство. Днес в масовото напускане на страната, не може да не се види същото това подражателство и желанието ни, на всяка цена, да бъдем “европейци”. Както посочва и проф.Марко Семов, постепенно въпросът “европейци ли сме” става нова линия на националния ни комплекс.

Защо да пътувам хиляди километри и оттам да помагам индиректно на Родината си, след като съм тук и мога съвсем пряко да работя за нейния просперитет? Знам че звучи идеалистично, но има ли друг начин да се оправи държавата ни, освен ако всички ние не се обедимин и положим заедно усилия за това? Ако някой знае, аз не зная. Знам обаче, че за да са нещата наред, не трябва да напускаме държавата си. Защото една нация има далеч по-малко шансове да преодолее кризата, ако повечето от младите и хора я изоставят.

Съвсем ясно ми е, че България много бавно и трудно ще излезе от блатото. Та нали и аз живея тук. Но не мисля, че ако избягам от всичко това, ще мога да бъде щастлива, някъде в чужбина. Защото за мен смисълът на човешкия живот не се изчерпва с това да си финансово осигурен, а да си щастлив. Разбирам, че много хора не са щастливи тъкмо защото нямат необходимите средства за да живеят живота, който биха искали. Но няма гаранция, че дори да ги имаха, щяха да се почувстват щастливи. Не бих се чувствала щастлива, дори и с куп пари в сметката, ако съм вън от Родината, където съм се родила и израстнала, където съм се формирала като личност, където съм срещнала първата любов, където е семейството ми, подкрепяло ме винаги, където са най-близките ми и верни приятели, с които съм споделяла и щастливите и тъжните си мигове.

За мен да остана в България е

ако щете, дори на инат, да не напускам Родината си, въпреки масовото изселване на българи в чужбина и напук на всички, които бягат, смятайки, че “там” е по-хубаво и могат да успеят. Въпрос дори на предизвикателство – да докажа на всички, че тук, в България, може да се живее добре и да се успее. Каквото и да означава успехът.

В чужбина ще бъда чужденка, “малцинство”, ще се чувствам некомфортно, като “аутсайдер” поради факта, че винаги ще съм от “другите”, а не от “нашите”. Там никога не бих могла да се усетя като част от общността, като гражданка на чуждата държава. Всъщност, както и при футбола, на чужд терен винаги е по-трудно – и оцеляването и себедоказването.

Друга причина, заради която не бих напуснала България, е проблемът с носталгията, мисълта, че отделена от своето семейство, близки и приятели, бих била като дърво без корен. Впрочем, това определено не е само мой проблем, а и на повечето вече живеещи в чужбина българи. Те изключително трудно преодоляват раздялата.

Далеч по-важна причина обаче, е бъдещето на моята страна. Вярвам в бъдещето на България не само, защото съм оптимистка по природа, но и просто, защото е невъзможно кризата да продължи вечно. Все някога (най-вече от нас зависи точно кога) държавата ни ще се отърси от проблемите и ще предложи добър живот на своите граждани. И аз избирам да остана в България за да помогна за нейното развитие и утвърждаване, преодоляването на безбройните и проблеми, за ръста на жизнения и стандарт. Ше остана тук за да допринеса за увеличаване числеността на нацията, за да възпитам своите деца в в дух на патриотизъм и национална солидарност, за да помагат и те, на свой ред, колкото и с каквото могат, на своята държава. Логично е, че сама не мога да постигна нищо. Но

Защото, както е тръгнало, можем да си представим ситуация, когато по света щe живеят много повече българи, отколкото вътре в страната. Една нова “виртуална България”, чиито жители ще си общуват само по Интернет. Както отбелязва Б.Знеполски, “Емиграцията наистина крие опасност от демографски колапс, но застрашава също и самата “екология” на социалния живот. Съществуването на обществото не се крепи единствено на механичното възпроизвеждане на генетичен материал и професионални компетенции. За да бъде жизнеспособно, то трябва постоянно да създава и пресъздава една морално стимулираща човешка среда, подхранваща чувството за значимост и смисленост на това да създаваш поколение и работиш усърдно”. С “изтичането на мозъци” и разпиляването на човешкия капитал, създаден с толкова усилия в собствената ни страна и приеман наготово от другите, това със сигурност няма да стане. Парадоксално е, че с отпътуването на повечето млади българи в чужбина все повече намалява и възможността за останалите в родината да открият тук цел, смисъл и перспектива. Защото не може постоянно да виждаш, как някой заминава и това да не те обезсърчи, обезмисляйки донякъде собствената ти ситуация. Впрочем, според проф.Марко Семов, “доброволната емиграция е една от най-масовите и обидни форми на национален нихилизъм, независимо от причините за нея…”. Ето защо, днес повече от всякога, е нужно да се обединим около националната идея, която “има основополагащо значение за днешна и утрешна България, като предпоставка за постигане на социално благополучие, фактор за засилване на центростремителните сили в обществото, издигане на междукултурния авторитет на държавата и изграждане на високо национално самочувствие” (проф.О.Загоров).

На свой ред, д-р Дияна Петкова посочва, че днес, когато народът ни за сетен път е изправен пред проблема за оцеляването си, в неговия обществен и духовен живот постепенно се утвърждава процес на интензивно модифициране на националното му самосъзнание и се налагат нови модерни параметри на националната идентичност. Е, точно в този момент, когато започва Възраждането на националната ни идентичност и има шансове за обединението на българския народ около националната идея –

За мен това би било предателство, обезличаване, отричане от родното. Просто бягство! А “бягството е най-съмнителното мъжество, с което може да се застане пред олтара на Отечството” (проф.М.Семов).

Накрая (но може би на първо по значение място) сред мотивите ми да остана в България е принадлежността ми към българския род. Аз съм Българка и се гордея, че съм такава. Обичам България и това е моята страна! Гордея се с нея и никога не бих я напуснала. Защото сме нация с хилядолетна културна самоличност и дълбоки корени в европейската духовност, безспорни заслуги към славянския свят и огромна духовна енергия. Ние сме наследници на държавната традиция на древните българи, на изкуството и културата на траките, на свободолюбието и толерантността на славяните. Българската държава е сред първите на Европейския континент, очертавайки се като един от първите модели в света за успешно и доброволно междуетническо съжителство и ярък пример за консолидация и единение. Българите са сред първите утвърдители и поддръжници на източноправославието и църковно-славянските традиции. Именно българската държава е ядрото и основният крепител на славянската писменост и книжнина. Впрочем, не по-малки са приносите на съвременна България за духовното и културно развитие на Европа. Нашата литература, музика, архитектура и изобразително изкуство от края на ХІХ век до днес притежават собствена специфика и колорит, които отдавна са си извоювали собствено място в европейското социо-културно пространство.

Затова не мога да напусна тази държава. Все още нося в сърцето си пламъка на българското родолюбие, непокорството на българския дух, непримиримостта на българската воля за оцеляване. А в душата ми е запазена привързаността към българската национална идея и грижата за оцеляването на България, нейната държавност и духовност. И мой дълг е да се боря за да пребъде българската нация през вековете, преодолявайки тежките изпитания, на които е подложена отново по силата на чужда воля и по вина на собствените си недалновидни държавници.

Затова и аргументите и мотивите, които изложих по-горе в подкрепа на избора да остана в България, на моменти, ми се струват излишни. Достатъчно ми е дори и само това че съм БЪЛГАРКА и просто искам да живея в своята страна и не мисля, че за това са необходими, кой знае какви причини.