Мая ФРОЙНДЛИЧ
Авторката е сред най-известните политически анализатори в Хърватия. Статията се публикува с любезното съдействия на Европейската фондация

На последните парламентарни избори в Хърватия успехът на победилата в тях коалиция се базираше, освен всичко останало, и на щедрите обещания, че страната бързо ще навакса изоставането си в процеса на интеграция в Европейския съюз.

Но, ако попитате обикновения гражданин, какво му е известно за целите и начина на функциониране на ЕС, той най-вероятно просто няма да ви отговори. Още по-малки са шансовете ви да получите отговор на въпроса за възможностите Хърватия да стане член на съюза. Действително, ЕС обяви разширяването на Изток за своя приоритетна цел. Все още обаче не е ясно, доколко реална и достижима е тя.

Факт е, че сегашните страни-членки на съюза действително вече се отказаха от правото си да вземат самостоятелни решения в редица важни области. Европейският съюз се готви да провежда единна външна и отбранителна политика спрямо страните, извън неговите, така наречени, “граници”. Занапред всички страни-членки ще трябва да следват тази политика, независимо от факта, че позициите им по един или друг проблем могат да бъдат съвършенно различни.

Членството в ЕС също така налага на държавите-членки общи задължения в търговията им с “трети страни”. Съюзът определя и обща митническа политика, изключвайки каквито и да било вътрешни механизми за закрила на националната индустрия. Тази тотална либерализация на пазара на практика обаче означава, че нито една от страните-членки вече не може да влияе върху собственото си производство – доколкото вътрешните субсидии са забранени, както впрочем и реализацията на каквито и да било национални “планове за развитие”. В резултат от това бедните и неконкурентноспособни икономики са осъдени да си останат такива, независимо от централизираните субсидии, отпускани от ЕС и обезпечаващи на Брюксел контрола над “вътрешния” европейски пазар.

Европейският съюз изгражда и своя съдебна система, разполагаща със собствена “федерална” съдебна йерархия. Така Европейският съд вече стои над юрисдикцията на съответните национални съдебни институции, включително върховните съдилища на страните-членки. Постановленията му са задължителни за тях. Нещо повече, всеки гражданин на държава от ЕС, ако не е доволен от решението на националните съдебни институции, може да ги протестира пред Европейския съд. Така националните съдилища са сведени по същество до “местни” и подчинени на Европейския съд .

ЕС усилено се подготвя за въвеждането на

Единно европейско гражданство

което, де факто, окончателно ще ликвидира националния суверенитет на отделните страни-членки. Всички тези мерки очевидно водят към постепенното “изтриване” на националните, исторически и културни особености на гражданите, живеещи в границите на Европейския съюз. Остава само да се реши на какъв език те ще говорят в бъдеще. Вероятно на “европейски”!

Днес Европейският съюз се управлява от “правителство”, което никога не е било избирано – така наречената Европейска комисия, съставена от назначени чиновници, политически удобни и подчинени на анонимните реални центрове на властта в средите на европейската бюрокрация. Така че, дори ако предположим, че Хърватия един ден бъде приета в ЕС, следва да се запитаме, дали наистина бихме искали да се видим затънали в едно бюрократично блато, ужасно наподобяващо онова на комунистическа Югославия, от което с толкова жертви успяхме все пак да се измъкнем?