Културната криза

Проф. Петър МУТАФЧИЕВ
Един от най-големите български историци Петър Мутафчиев (1883-1943) завършва Софийският университеть, а после специализира византоголигия в Мюнхен. От 1923 е доцент, а от 1927 – професор по история на Византия и Източна Европа в Университета. Изследванията му върху стопанската, соицалната и политическа история на Византия и средновековна България са основополагащи за българската медиевистика. Нему принадлежат и първите опити за осмисляне общите закони на българското развитие и философията на българската история. Статията, която публикувме с много значителни съкращения, е писана през 1935

Ако някой би поискал да си изясни смисъла на живота ни от Освобождението насам, особено през последните десетилетия, останал би слисан от странностите, с които той е изпълнен. Като че ли основната и най-съществена черта в него е отсъствието на всякаква логика. Този факт, в една или друга степен, се забелязва, навсякъде. Никъде обаче не изпъква с такава сила, както в областта на образованието и изобщо на духовното ни битие.

Жертви за народната си просвета, общо взето, никога не сме скъпили. Затова в делото на народното образование минавахме за народ, който далеч е изпреварил съседите си. Неведнъж с гордост сме сочили, че по общ брой на училищата и процент на грамотността почти сме достигнали нивото на големите културни народи. Още по-значителен изглежда напредъкът ни в ръста на средното образование. И рядко някой народ може да се похвали с едно – съответно на числеността си – тъй голямо количество “интелигентни” със завършено средно или висше образование, каквото вече имаме ние.

Всичко това обаче е само

Едната страна на въпроса

Всъщност всеобщата ни грамотност, представлява истинско недоразумение. Най-малко за три-четвърти от всички грамотни хора у нас, простото писане си остава най-сложното измежду всички изкуства. Средният тип образован българин не е в състояние да “съчини” правилно, без груби граматически, езикови или стилни грешки, нито една страница. Затова, въпреки голямото количество “интелигентни”, с каквито вече е претоварен животът ни, толкова малко са българите, които могат да мислят правилно и да излагат на книга мислите си.

Когато един чужденец учи езика на дадена страна, обикновено му препоръчват да чете нейния периодичен печат. Това не е само, защото в него се пише просто и ясно, както хората обикновено говорят, но и защото главното изискване, на което един публицист трябва да отговаря е да пише стилно и граматически издържано. Само у нас на това условие никой не държи. И всеки, който е общувал с чужденци, неведнъж е слушал оплаквания от нашата преса. Тя не само не съдейства да се развие и затвърди, но и обикновено похабява чувството за правилна реч. Същото, в още по-голяма степен се отнася за държавните и обществените ни учреждения. Те открай време си остават най-удобния и спокоен приют на безграмотността. Никъде българският език не се обезобразява тъй, както в благословените български канцеларии. А езиковата култура е най-елементарното качество на образования човек.

Но това тържествено шествие на полуграмотността у нас не е нещо, което съществува изолирано и само за себе си. То е само частичен и външен израз на друго явление, по-съществено и с по-голямо значение: необикновеният ръст на така наречената полуинтелигенция. Особените условия, сред които светът се озова напоследък, предизвикаха появата на тази социална категория почти във всички страни. Но докато там тя е нещо ново, у нас – поради чисто нашенски причини – тя не е липсвала през целия период на свободното ни съществуване.

Тази маса от полуобразовани хора се среща днес във всички среди на нашата общественост – от низините до върховете и.

Нашето нещастие

произтича не толкова от големия им брой, колкото от това, че те у нас никога на са били лишени от възможността да играят значителна роля в тоя живот, а през последните десетилетия - да се явят и като ръководна сила в него. Те са навсякъде – в обществената дейност като безогледни демагози; в държавните и обществени учреждения – като важни бюрократи. Намираме ги в стопанските и културни институти, където дават вид, че работят, по площадите, където шумят или по ъглите, където недоволстват и интригантстват. От тях зависи всичко.

Тази е причината, поради която в нито една област на националното си и държавно строителство ние нямахме и не можехме да следваме добре обмислени и ясно начертани цели и поради която отсъстваше всякаква приемственост в развитието ни. Липсата на кристализирала и носена от обществения елит национална мисъл у нас обяснява също, защо въпроси от съдбоносно значение на народа ни от десетилетия не просто не се решават, но дори и не се виждат.

И нека не крием: страховете на всички ни идват не от съзнанието, че потенциалните сили в народа ни са изчерпани, а от това, че хора с необходимите качества почти не се виждат. Да се създадат те е може би най-голямата задача на нашето време: от това всъщност зависи и съществуването ни като народ. И тук изпъква историческата роля на нашето училище, защото само то може да ограничи по-нататъшния ръст на полуинтелигенцията, да издигне общото културно равнище на обществото ни, и преди всичко – да помогне за създаването на истински национален духовен елит, без който ще продължим да блуждаем и хаби силите на народа си, докато не пропуснем и последните възможности да се спаси независимото му развитие.