През 1968 група консервативно настроени студенти от Бостънския университет създават списанието “Рийзън”, като трибуна на идеи, противоположни на изповядваните от модните по това време “нови леви”. През 70-те години някои от създателите и собственици на списанието, сред които Боб Пул, Тибор Мейчън и Мани Клаузнър, се преместват в Санта Барбара (Калифорния), а “Рийзън” си извоюва водещи позиции сред изданията, защитаващи схващанията на едно от основните направления в съвременния американски консерватизъм – “либертарианството”.

Убедени привърженици на свободния пазар, авторите в списанието в същото време лансират необходимостта от съхраняване традиционните ценности на американската нация и отказ от имперските амбиции на сегашната ултралиберална администрация в Белия дом.

През 1978 издаването на списанието се поема от новосъздадената Фондация “Рийзън”, превърнала се по времето на Рейгън в един от мозъчните центрове на американската “нова десница”. През 80-те седалището на фондацията и списанието се преместват в Лос Анжелос. Издател на “Рийзън” днес е един от неговите основатели Робърт Пул, а главен редактор - ………………. В списанието печатат свои статии представители на културния и политическия елит на Америка, а критиката единодушно го определя като “една от малкото наистина свободни трибуни за изява на най-различни, но добре обосновани, мнения и позиции”.

Наследството на Клинтън

Чарлс Пол ФРОЙНД

Наскоро “Ню Йорк Таймс” отбеляза по повод изтичащия мандат на сегашния американски президент, че “историците вероятно ще характеризират Клинтън като отлично образован политик със завиден талант, който въпреки това е проиграл възможността да остане в историята”. Струва ми се обаче, че терминът “пропуснати възможности” не е точен по отношение на отиващата си администрация, управлението и по-скоро би следвало да се определи като “период на непрекъснати и нагли лъжи”. И доказателство за това са преди всичко, войните, които президентът води през последните години от престоя си в Белия дом.

На два пъти през 1998 Бил Клинтън нареди използването на военна сила от САЩ, тъкмо когато скандалите около неговата личност бяха достигнали наистина опасна степен. Така, вечерта преди Моника Люински да се свидетелства пред голямото жури, президентът нареди въздушни атаки срещу Судан и Афганистан, уж отмъщавайки за атентатите срещу американски посолства в Африка през същото лято. През декември, вечерта преди американският Конгрес да гласува за отстраняването му от длъжност, Клинтън пък заповяда да бъде бомбардиран Ирак, уж за да не станело това по време на свещения ислямски празник Рамадан.

Само най-яростните поклоници на сегашния ни президент могат да повярват, че тези действия нямат нищо общо със скандалите, за които гърмяха първите страници на всички вестници. Много бързо стана ясно, че мишената в Судан е била просто една фармацевтична фабрика, за която така и не бе доказано, че е произвеждала друго освен лекарства. А що се отнася до Ирак, бомбардировките над тази страна продължиха с пълна сила и по време на Рамадана.

Във всеки случай, Клинтън получи онова, което целеше с тези удари – в критичен за него момент, вниманието на хората беше отвлечено.

Използването на американската армия за решаването на лични проблеми

е извънредно опасна игра. Навремето Ричард Никсън се опита да направи нещо подобно по време на скандала с аферата “Уотъргейт”. Когато през 1974 той внезапно обяви състояние на повишена бойна готовност, за никого не бе тайна, че това се прави за отвличане на вниманието от разследването на скандала. Урокът, който Клинтън изглежда добре е усвоил от онези години е, че за да се измъкне от неприятната ситуация Никсън не е трябвало да се задоволи само с обявяване на повишена бойна готовност, а просто да изпрати американските самолети да бомбардират някого. Военните акции имат толкова мощна собствена динамика, че обикновено излизат далеч от конкретния политически контекст. На свой ред Пентагонът изглежда винаги е готов да подкрепи такъв тип въздушни атаки.