Последният войвода

Надявам се, че още не съм я изиграл, и тази надежда е сред нещата, които ме крепят. Много време загубих през последните години, в силните си години между 5- и 60. Сега съм на 62. Малко неща играх през този период, особено в киното. В последния филм, в който участвах – “След края на света” направих една роля, която много харесвам. Имам сили и се надявам в тази си възраст да направя поне една-две истински добри роли в киното. Не бива да се връщам все назад, въпреки че сега, като се гледах като Кубрат, се убедих, че и това е една много хубава роля. Да, някои харесват най-много Петко войвода, но нека сме наясно, че е по-лесно да изиграеш в12 филма един почти 30-годишен период от живота на героя си. Това по-лесно се получава. Естествено, тази роля ми е донесла най-много радост, защото най-силно е провокирала мисленето и сърцата на хората.

Това е хубав въпрос, защото всеки млад актьор дълго време се учи от някой друг. Навремето във ВИТИЗ са преподавали много големи актьори и младите са ходили да ги гледат в театъра и да попиват видяното. Като студент нямах голям актьор за преподавател, но имах голям педагог – професор Мандаджиев. Също и професор Греша Островски. Още като студент обаче, играех във Военния театър и, примерно от Иван Кондов, съм попивал много неща. Никой не можеше да открие, че се уча от него, защото ние двамата сме много различни. По-късно една ваша колежка все пак откри това и аз и направих голям комплимент. Ами, така е. Младият актьор дълго време даже имитира някой от големите. От Иван Кондов, от Наум Шопов, от Слабаков – аз съм се учил от нашите си актьори.

Те, около морето, ми викат “Капитане”. В друга част на България ми казват “Войводо”. Това е много приятно. И задължаващо, разбира се, а понякога…звучи и иронично, може би. Защото аз не съм никакъв войвода. Но, общо взето, дължи се на характера ми – аз съм зодия Овен и имам характера на водач. Според японските зодии пък, съм Тигър, а мотото на Тигъра е: “шеф или гангстер”. Изиграл съм множество отрицателни и така наречени (държа на тази уговорка- “така наречени”) – положителни роли на водачи. Имах щастието да попадна в т.нар. “национален характер”, затова играех роли на войводи и ханове? Но, ако не бях актьор? Може би щях да пея, мен на времето ме теглеше да пея на сцената, имах много добър глас като малък. Дойде обаче един момент, в който трябваше решително да направя избора си: бях студент в трети курс и проф.Бръмбаров, големият вокален педагог, руга всички преподаватели, които искаха да ме правят актьор – той държеше да стана певец. Но, изглежда, магията на драматичната сцена се оказа по-силна и затова поех по тоя път. Иначе, преди моята си професия поставям две други – учителската и лекарската. Вероятно бих бил добър хирург и то не само защото съм играл във филма “Хирурзи”. Лекуването на болката….безкрайно завиждам, благородно завиждам, на лекаря, който като с магическа пръчка отмахва болката от децата. Вярно е, че благодарността към лекаря трае, докато трае болката, вярно е също, че лекарят изживява нещо ужасно, ако умре негов пациент, но въпреки всичко това е невероятно благородна професия. Разбира се, и ние, артистите, лекуваме. Лекуваме човешката душа.

Не мога ей така да запея – да ми кажат “пей” и аз да почна. Имам такъв лаф: когато съм на творческа среща, или пък по някакъв друг повод съм пред микрофон на живо и ми кажат: “Хайде сега изпей нещо!”, аз отговарям: “Ще изпея, ако го докараме до песен”. И, вероятно, затова досега професионално не съм пял. Преди ме молеха да записвам песните си, сега пък ми искат много пари за да ги записвам. Е, все се надявам, че ще успея да запиша няколко песни докато съм жив. При мен пеенето е свързано с характера ми, с преживяванията ми. Те, много от народните песни, така са създадени и изпявани. Една от големите народни певици точно така го и казва: “Не мога ей тъй да запея, кажи ми, каква песен, за какво…”. Та и при мен е същото. Пея най-вече, когато ми е тъжно.

Обикнновено българинът усеща това, когато не е в България. Имах късмет през 1982 – тогава като артист от “топ листата” – да бъда поканен на гроба на Свети Кирил в Рим. Събраха се всички дипломатически мисии и в криптата, където е погребан Кирил, имаше около 250 души. Не съм рецитатор, но трябваше да кажа два куплета от “Език свещен” на Вазов…Имал съм срещи с цели градове, мога да говоря по три часа, а тогава тия два куплета просто не можех да ги кажа. Бях си ги записал на едно картонче. Онова обаче, което усетих там със всичките си сетива, беше такова, че като излязох напред, смачках листа и така ги казах тия два куплета…Като се обърнах към хората, видях, че всички реват. Рева и аз. Там е катакомба, вместо дувари отстрани има пръст. И един от присъстващите ми казваше после: “Какво направи ти, бе? Пръстта се сипеше отстрани”. Самосъзнанието ми на българин беше изключително дълбоко и ясно, бях в невероятно емоционално състояние. После изпих цяла бутилка уиски и не се напих, а аз не съм пияница, нали разбирате? Такава превъзбуда! Горд съм, когато някъде по света издигат флага ни заради някой българин. Всички българи го усещат това, но мен веднага ме задавя гърлото.

Българин съм! Не съм обаче националист, в оня, тесния смисъл. Баща ми е раждан в Одринско, тринайсет братя и сестри са неговия род, имам четирийсет първи братовчеди, но не ги познавам. В родното село на баща ми, за съжаление, не съм успял досега да отида, не са ме пускали. Аз съм, в най-добрия смисъл на думата, балкански космополит, искам да хода свободно в Гърция и Турция, мъчно ми е, когато по-рано у нас турците ги правеха насила българи, а българите в Гърция и Сърбия насила ги правят гърци и сърби. Свива ми се сърцето, когато в Гръцка Македония и Тракия заставам срещу някой българин, който не смее да си признае, че е българин и си чупя езика да се обяснявам с него, пък той накрая не издържи и ми викне: “Кажи бе, брате, що тражиш?”. Мъчно ми е, но това са нашите балкански омрази.

Като ме попитахте, как и кога съм се усещал българин, спомних си и един парадокс. Преди много години, аз, освен Дантон и ханове, играех и Георги Димитров в една немска пиеса – “Дяволският кръг” на Хеда Цинер. Спектакъла го заснеха по телевизията и тъкмо, когато трябваше да пътувам за Гърция, тук в България, вървеше филмът. Отивам аз в Гърция и с един мой братовчед, който не знае добре български, стоим в автобуса, а до нас стои някакъв грък. Тогава гърците знаеха много малко за нас, те поначало са социално будни, но политически непросветени. По онова време, говорим за времето преди 25 години, те ни завиждаха за социализма, а ние пък им завиждахме, че си имат всичко. Та, оня грък пита братовчед ми, какъв съм аз и братовчед ми му отговаря: “Българин”. И изведнъж гъркът ме хваща за ръката, ама много дискретно, и ми вика: “Георги Димитров! Георги Димитров!”. Изумях. Чудя се: “Бре, тоя откъде знае, че играя Георги Димитров, къде ме е гледал?”. Чак после осъзнах, че никъде не ме е гледал, ами ме възприема тъкмо като българин, сънародник на Димитров и “част от световния пролетариат”. С братовчед ми слязохме веднага, но човекът до последно махаше с ръка, свита в пролетарски юмрук – “Рот фронт”. Ето ви едно абсурдно възприемане на българското. Гъркът беше солидарен с мен, задето съм българин, пък аз мразя партиите, въпреки че си имам идеи, но! – от друга страна – вярно е, играл съм и Георги Димитров. Такава една объркана работа, не се разбрахме с оня грък, но цялата ситуация беше само да я снимаш.

Боя се от евентуално разделяне на нашата територия, а за Балканите най-голямата опасност виждам в раздробяването им на малки, враждуващи помежду си държавици. За съжаление, балканските народи постоянно са жертва на кроежите на големите в Европа и отвъд Европа.

Българинът вечно пита: “А сега к’во?”. Някой трябва да му каже, какво да прави – Дядо Иван ли, Чичо Сам ли, или пък друг някой. И още един въпрос задава българинът: “Той защо? Защо той?”. Комплексът ни е, ако някой се издигне, да го ударим и сами да го дръпнем обратно. Не можем да не надничаме в паницата на съседа. Днес обаче, българите имат право да питат, как 3 или 8% станаха баснословно богати, а останалите – крайно бедни. Как забогатяха тези хора? С труд ли? Лошото е, че ние все се питаме и все чакаме някой отвън да дойде да ни оправи.

Надеждата ми е, че ще се пръкне някой Стамболов, който ще държи на нашето си. Ако продаваме нещо, то поне да бъде на висока цена, а не да го докараме дотам, че да си сваляме гащите и да чакаме. Ето сега, много ме зарадва Тренчев като каза: “Чакайте бе, те сума ти държави продават оръжие, защо като се нахвърлиха върху ни, че сме продали и ние нещичко, нашите политици вдигат ръце и викат: да, да, виновни сме!”. Стреляхме в папата, разровихме гроба на Чарли Чаплин (а пък това, последното, било слух, пуснат от българин) – аман, виновни сме!