Отказът от съдебна регистрация на Царското движение и последвалите събития породиха безброй коментари. За всички е ясно, че Движението объркваше доста сметки. При това не само в България. Защото сигурното му влизане в Парламента, означаваше и съвършено различна конфигурация в сравнение с тази в последните две Народни събрания. А след единадесет тежки години българинът вече със сигурност си дава сметка, че истинският проблем, поставян от всички парламентарни кампании, е

за управлението на държавата и ще състави правителство. Затова влизането на Симеон Втори в политиката бе най-интересно именно от тази гледна точка. Преди появата му всички очаквания за коалиране в новия парламент се съсредоточаваха единствено в ДПС и точно заради това Ахмед Доган определяши движението си като “балансьор”. Влизането на други малки партии като ВМРО, Евролевицата или Движение “Гергьовден” си оставаше прекалено трудно прогнозируемо. Всички наблюдатели си даваха ясна сметка, че разочарованието и умората от реформите, както и продължилият прекалено дълго “преход” ще се отразят най-вече върху електората на малките партии. Това подсилваше още повече убеждението, че възможност да съставят следващия кабинет ще имат само три формации - ОДС, БСП и ДПС. Въпросът беше в каква комбинация.

Че ДПС и СДС не могат да мелят брашно заедно, стана ясно още в началото на миналата парламентарна кампания през 1997. Когато, само месец преди деня на вота, Ахмед Доган бе принуден да напусне коалиция ОДС. Оттогава спорадичното затопляне на отношенията между двете политически сили си остава винаги и единствено в сферата на думите и фразите.

Идването на Негово Величество всъщност отне “балансьорския” статут на ДПС. За броени дни политическата ситуация коренно се промени. Социологическите проучвания сочеха, че партията на монарха ще вкара в новия парламент значителна група депутати, което я правеше задължителен участник в бъдещия кабинет. В западните медии вече се появиха и анализи, според които новата царска формация носи със себе си значителен елемент на несигурност и нестабилност не само в България, но и на Балканите, като цяло.

Причините за това бяха поне три. Първо, Движението на Симеон Втори постави под съмнение много от политическите ценности, върху които се градеше досега държавната система на страната ни. Втората много важна причина за предизвиканото в определени кръгове на Запад притеснение от изявленията на българския цар, бе предполагаемата му , ако не антиевропейска, то поне антинатовска нагласа. След постигнатият по този повод консенсус сред всички политически сили на практика новото движение се появи именно като алтернатива на тъй наречения “цивилизационен”, т.е. севернооатлантически, избор на България. Някои (и, в частност небезизвестните “сини кинжали”) открито обявиха опасенията си, че, загърбвайки досегашните външнополитически приоритети, Симеон Втори би могъл да отклони страната ни в руската имперска орбита. Трета причина за очертаващата се нестабилност, бе очакването зад Движението на монарха да се крият нечии нездрави икономически и политически интереси, които получавайки достъп до властта чрез царската листа биха се опитали да върнат България отново в етапа на икономическа, политическа и криминална нестабилност.

С появата на Националното движение на Царя, хората на Ахмед Доган (независимо от официалните им декларации) загубиха реален шанс да се превърнат в решаващ политически фактор в следващия парламент. Повече от очевидно бе, че ако се нуждаят от коалиционен партньор за формиране на правителствено мнозинство, ОДС биха се обърнали първо към царските хора, а не към ДПС. Така целият управленски патос, с който Доган се опитваше да мотивира оределия си електорат се изпари само за една седмица. Това, впрочем, се отнасяше и за всички останали малки партии, на чиято шия, образно казано, Царят стъпи с влизането си в българската политика.

Причината за това е, че всъщност “царската магия” омагьоса най-вече потенциалните гласоподаватели на малките партии. От електората на СДС и БСП изтекоха най-малко гласове към носителя на короната. Световната политическа практика показва, че избирателите на големите партии, като СДС и БСП, са по-консервативни и неподвижни във вота си, докато гласуващите за малки формации не са чак толкова постоянни и предани към избраниците си. Тоест, единственото сигурно нещо около Царското движение бе, че появата му ще накърни най-малко интересите и електората на двата мастодонта. И от двете гласуващи групи то би откъснало известно количество “странични” гласове, но това едва ли щеше се отрази чувствително върху цялостния им изборен резултат. Затова пък близо половината от хората, които се готвеха да гласуват за Симеон Втори на 17 юни, преди явяването му са проявявали интерес към или към ВМРО, или към “Гергьовден”, или пък към друга партия от техния калибър. Ето защо новото движение може да бъде характеризирано като, преди всичко, обезкръвяващо “междинните” партии.

Друг ефект от влизането на Царя в политиката също облагодетелстваше само двете най-големи формации в страната. С инициативата си Симеон Втори предизвика небивал предизборен интерес и се очакваше това да повиши чувствително избирателната активност. А, ако броят на гласувалите през юни преминеше 70% от общия списък на гласоподавателите в страната, ДПС например, нямаше да може да надскочи четирипроцентовата бариера със своите около 200 - 250 хиляди “твърди” гласа. Да не говорим пък за всички останали партии, броят на чиито бюлетини щеше се окаже доста под това ниво.

Могат да се дадат най-различни обяснения. Едно от тях е, че истерията обхванала някои среди в управляващата партия (разполагащи при това с лостове за влияние в съдебната система) ги е тласнала към действия, които (реално погледнато) не отговарят на собствените им интереси. Показателно е, че тъкмо “сините кинжали” публично демонстрираха още в навечерието на съдебното решение подозрителна увереност, че Царят ще бъде “прецакан”. Във всеки случай, опитите на премиера да успокои ситуацията от Вашингтон, обещавайки на Симеон и “най-изтъкнатите му хора” места в сините листи, по-скоро допълнително влошиха нещата, защото прозвучаха като открита подигравка.

свеждайки почти до нула влиянието на такъв ключов момент в нея като демонстрирането на “западната подкрепа” . Което вече накара редица политически анализатори у нас да прогнозират, че неадекватната реакция на управляващите по отношение на Царя, в крайна сметка може да докара на власт социалистите в коалиция с ДПС, без да успее при това да попречи на формации като ВМРО, “Гергьовден” или Гражданска партия за България (независимо, дали Симеон ІІ застава зад тях) да влязат в 39-тото Народно събрание. Така, в крайна сметка, може да се окаже, че опитът да се спаси тотално дискредитиралият се през последното десетилетие “двуполюсен политически модел” у нас чрез “шкартирането” на Царя, всъщност е нанесъл последният и действително смъртоносен удар върху него. А президентът бе първия, който го разбра и удари тревога. Късно! Защото независимо от това, колко бързо реагира Върховния съд на неговото “прозрение”, бумерангът запратен срещу Царя, вече лети с пълна сила обратно към тези, които имаха неблагоразумието да го хвърлят .