Концепцията за “глобалния град” се налага особено настойчиво в американската и британска социология през последните десетина години. Най-често тя представя формирането на такива центрове в световната капиталистическа икономика като Ню Йорк, Токио, Париж, Лондон, Франкфурт, Лисабон и др. Това са градовете с най-голям брой централи на мултинационалните корпорации, международни финансови и икономически дружества и интернационални банки. Според британеца Антъни Кинг, те притежават функциите на

в световната капиталистическа икономика, осигурявайки, от една страна, критериите за селективност на световния град, а от друга – задавайки техните характеристики. Някои глобалисти твърдят, че именно израстването на тези градове като стратегически ядра в глобалната икономика е сред причините за трансформирането на “националния” град в “глобален”. Разбира се, според тях, този процес само съпровожда далеч по-мащабните тенденции на упадък на националната държава и неизбежната и замяна с глобално общество.

Първата алтернатива се отнася до разглеждането на града като глобален феномен в цивилизационното и културно-историческо развитие на човечеството изобщо. От древността до днес той е форма и начин на съществуване на всички цивилизации и култури, превръщайки се в център на стопанския, административен, финансов и културен живот на държавите. Разрастването на града в най-голяма степен се свързва с възхода и процъфтяването на цивилизацията, а упадъкът му е сериозен индикатор за западането на държавната общност или цивилизацията, като цяло. От тази гледна точка, “глобалните” градове не са инвенция на постмодерната епоха, а типични за човешкото, културно-историческо развитие изобщо. Още повече, че по отношение на цивилизацията, в която са съществували, градове като Вавилон, Атина или Александрия например, са притежавали същите стопански функции на “команден и контролен център”, каквито изпълняват днес Ню Йорк, Токио или Лондон. Този факт обаче, в никакъв случай не води до постепенна “деетнизация”, нито пък до заплаха от културно обезличаване или ерозия на традиционните общества. Тъкмо обратното, процъфтяването и разрастването на древните градове предпоставя стопанското и културно утвърждаване на населяващите ги етноси, както и разпространяването на влиянието им по целия свят.

Втората възможна алтернатива на концепцията за “глобалния град” насочва към начина, по който американските и британски социолози тълкуват този феномен – предимно в социо-икономически план и тясно обвързан с модерните глобализационни процеси. Търсейки решение на ред тежки икономически проблеми, още в края на 70-те градове като Ню Йорк, Париж или Лондон започват усилено да се интернационализират, както чрез “вливането” в тях на чужд капитал, така и чрез появата на мултинационалните корпорации. Интернационализацията обаче, засяга не само индустрията, търговията, банковото, финансово и административно управление, но и процесите на масова миграция. Защото тъкмо тези градове се превръщат в най-привлекателните центрове за световната емиграция. Типичен за тях е огромният и постоянен приток на емигранти с най-различен национален, етнически и расов произход, смесването и съжителството им на територията на града с исконното местно население. Така, на пръв поглед, заедно с интернационализацията на световните икономически центрове, логична изглежда и постепенната им денационализация. Дали обаче е така и, доколко е вярно предположението, че посочените по-горе характеристики постепенно ще доведат до унифицирането на различията между самите глобални градове?

В тази насока съществено значение има обстоятелството, че глобалните центрове, макар и проспериращи във всички сфери на световната икономика, се специализират най-вече в един, или няколко, отрасъла, превърнали се в приоритетни за съществуването им. Така, докато Ню Йорк, Лондон, Токио и Франкфурт израстват най-вече като финансови и бизнес центрове, градове като Париж, Милано или Рим се специализират в индустрията на услугите, свързани с модата, изкуството, културата и туризма. Именно тази характеристика на

отнасяща се до приоритетното значение на един или няколко отрасъла на тяхната територия, вече задава и различията между тях в стопанско, а и в социокултурно отношение.

Така на преден план се очертава и сложната връзка между глобалния икономически и индустриален център и нацията-държава. Първостепенен става въпросът, кой от двата елемента – националният или глобалният – ще доминира в бъдещото развитие на глобалния град? И дали по-нататъшното му утвърждаване наистина ще се окаже поредната крачка в изграждането на космополитно световно общество?

Старият индустриален капитализъм е изграден йерархично. При него нацията-държава играе съществената роля на икономически и политически стожер на властта. При създаването на мултинационалните корпорации и международните финансови институции градовете вече не са център на националната икономика, а ядра в глобалната капиталистическа система. Оттук възниква и схващането за постепенния упадък на националната държава в синхрон с упадъка на националните характеристики на световния град. Съществува обаче и противоположно становище. Базирайки се на многогодишната си практика като съветник на водещи компании по целия свят, известният икономист и преподавател в Харвард Майкъл Портър счита, че идеята за упадъка на нацията противоречи на действителността. Според него, глобализацията се разгръща предимно като конкуренция между отделните държави за превръщането им в “дом” на водещи производства, печеливши компании и мултинационални корпорации, с което нараства и значението на самите “нации-домове”, както и влиянието им в международната система.

Схващанията на Портър могат конкретно да се отнесат и към световните центрове в капиталистическата система. По същия начин, както нараства влиянието на “нациите-домове”, се повишава и значението на градовете, превърнали се в седалище на международни фирми за индустрия, търговия и услуги. От тази гледна точка разрастването на международната дейност в глобалния град предопределя не отслабването, а

Тоест, наличието на “глобален” град в рамките на една държава е показател за нейния просперитет. Неслучайно глобални центрове като Ню Йорк, Чикаго, Токио или Лондон се свързват със засилващото се влияние съответно на САЩ, Япония или Великобритания в международните отношения и интернационалния световен ред. В глобализационната ера появата, развитието и укрепването на глобалния град, колкото и да е парадоксално, означава и утвърждаване на нацията. Така разрастването на световния град се свързва не толкова с процесите на денационализация, колкото представлява нова, постмодерна, форма за издигане и налагане на съответната нация. Подобно явление предпоставя засилването на конкуренцията между отделните нации, както и задълбочаването на икономически различия и различията в жизнения стандарт между глобалните градове, от една страна, и градовете, намиращи се в периферията на световната капиталистическа система, от друга.

Но, принудени да отстояват националните интереси на едно интернационално (глобално) ниво, не губят ли тези градове специфично националния си облик, обезличавайки се в културно отношение? Така достигаме да третата алтернатива в разбирането на града като глобална реалност – а именно градът като носител на специфична наднационална, глобална, култура. Към тази категория впрочем, спадат не само световните икономически центрове, споменати по-горе, но и всеки по-голям град, където в една или друга степен присъстват подобни процеси на културна универсализация. Именно в големия град се заражда тъй наречената “световна култура” и тази тенденция днес се наблюдава дори в България, не само в столицата, но и във всеки от по-големите ни градове като Пловдив, Русе или Варна например.

Заведенията на “Макдоналдс”, “Кентъки фрай чикънс”, “Дънкин Донатс”, бензиностанциите на “Шел”, фирмените магазини като “Адидас”, “Саламандър” или “Крис Антъни” дължат съществуването си в такъв глобален мащаб най-вече на интернационализацията на капитала, но всичко това води и до интернационализация на културните традиции. Точно тези процеси на културна универсализация се разпространяват от глобалните градове-световни центрове към всички по-големи градове на планетата. Китайската и италианската кухня, американската бърза закуска, японският интериор и икебана, латиноамериканската музика, рапа и джаза са културни елементи, присъстващи в почти всички по-големи световни градове и се свързват неразривно с местните културни традиции. Хамбургерът, пицата и кока-колата се вписват задължително в градското социо-културно пространство и глобалното им разпространение съдейства за унифицирането, както на гастрономическите, така и на естетическите вкусове. Нещо повече – те се превръщат в естествена, неизменна част от бита, в своеобразен стандарт, издигайки се до символ на модерния градски начин на живот. Всички тези чужди културни елементи не само се разпространяват повсеместно, но и здраво проникват в местната културна среда на града и дори се абсорбират и модифицират от нея. Така градът се превръща в носител на специфична глобална хибридна култура, съдържаща едновременно и чуждите културни влияния и местната специфика.

противно на очакванията, нито изчезват, нито се размиват, а остават да съществуват и дори се развиват. В глобалния град все още се съхраняват някои социокултурни и архитектурни пространства, в най-висша степен свързани тъкмо с националните традиции, характеристики и манталитет. Какво би била една Англия, и по-точно Лондон, например, без Трафалгар Скуеър, Парламента или Кралския дворец? Подобни архитектурни забележителности функционират в съзнанието на индивидите едва ли не като архетипове на градското културно пространство и намират по-нататъшната си проекциа в разбирането за специфичен национален вкус, естетика и самобитност. Така например, известният арт и културен център “Помпиду” в Париж е изграден според канона на пост-модернистката естетика. От гледна точка на културно-историческото минало в него няма (почти) никакви национални традиции или мотиви. Но според французите, той отразява най-новите постижения във френското изкуство и архитектура и поради това се възприема като знак за национална уникалност и специфичен национален вкус. Всъщност, културните паметници и архитектурните забележителности формират типично националната атмосфера и именно националните характеристики са онази основа, върху която процъфтява глобалният туризъм в световни центрове като Париж, Лондон или Ню Йорк. С други думи, в глобалния град националните особености не само не изчезват, но в някои случаи дори сакрализират.

Така стигаме до заключението, че в пост-модерния град се разгръщат едновременно три паралелни процеса. На първо място е силната тенденция към интернационализация и универсализация на културните традиции. На второ е не по-малко осезателният обратен процес на национализация и “етнизация”, който обаче вече се налага с нови изразни средства и нови, модерни, параметри. И, на трето място, налице е смесване и сливане на предните две тенденции до степен на културна хибридизация. Тоест, в пост-модерния град глобално и национално се сливат, преплитат и дори взаимно се асимилират до истинска синкретизация на универсални културни стойности и национална специфика. Разбира се, днес културната хибридизация е все още в началния си стадий, но в каквато и степен да се развие, това няма да означава изчезване и асимилиране на всички останали културни тенденции, а по-скоро

Така третата възможна алтернатива на концепцията за глобалния град насочва към културните процеси в пост-модерното общество и причислява към категорията “глобален град” не само икономическите ядра в световната капиталистическа икономика, но и всеки по-голям град, кой може да се разглежда като носител на световна, глобална, култура. Независимо обаче, дали отнасяме глобалния град към цивилизационното развитие изобщо, към модерните глобализационни процеси в икономическата сфера, или към изграждането на нови глобални ценности и културни традиции, прибързано и необосновано е да твърдим, че в града на ХХІ век националният елемент ще бъде претопен за сметка на глобалния. По-скоро той ще предложи нова социо-културна парадигма, в която националните характеристики ще продължават да съществуват и се развиват в качествено нова интернационализирана среда.