Очертаващата се тенденция и тази предизборна кампания да премине под знака на яростната и неподбираща средствата конфронтация, едва ли може да учуди българина. Защото точно такива бяха и досегашните. Този път обаче, се забелязва и един

Докато преди няколко години политическите противници у нас все още предпочитаха да се обиждат на “комунист” и “фашист”, или пък на “доносник на ДС” и “възродител”, днес на мода излиза набеждаването на опонента като агент на една или друга чужда държава. Доскоро този тип квалификации бе патент почти изключително на лумпените от крайната национал-болшевишка левица, които автоматично обявяваха всеки, несподелящ собствените им смахнати идеи, за “предател и майкопродавец”, агент на Запада, ционизма или ЦРУ. Така, представителите на “вътрешната опозиция” в БСП редовно използваха всяко излизане в чужбина (и особено в Русия) за да наклепат “реформаторите” около лидера Първанов, пък и самия него, като “американски агенти”. Впрочем, напук на всяка логика, в тази категория ултралевите вкараха и ултрабералите около Костов, и националистите от ВМРО, и “атлантическото лоби” и привържениците на неутралитета, и хора като Жельо Желев и дори …Симеон ІІ. Разбираемо изключение бе направено единствено за лидерите на ДПС, които бяха обявявени първо за “турски”, а едва след това и за “американски агенти”. Наскоро водачът на “Марксистка платформа” Минчо Минчев внесе известно уточнение по темата, публично разграничавайки левиците у нас като “американска” (Евролевицата) и “германска” (БСП на Първанов), премълчавайки тактично, как точно би трябвало да се характеризира представляваната от самия него част от лявото пространство.

Но, ако за политическите маргинали подобни изцепки са нещо нормално, никак не изглежда нормално с лов на чужди шпиони и “агенти за влияние” да се захванат мастити политолози и анализатори и дори авторитетни политически функционери. Още по-ненормално пък е, темата за “чуждите агенти” да се превърне в една от основните на цяла предизборна кампания. В крайна сметка, едно е да бъде обявен за шпионин човек, изнасящ държавни тайни за нечие чуждо разузнаване, и съвсем друго да твърдиш, че политическият ти противник, защитаващ различна от твоята линия, тъкмо поради това няма начин да не е “агент на чужди и очевидно антибългарски интереси”. Подобна позиция опасно ни връща към добре познатото и не толкова далечно минало, когато невинни хорица системно бяха набеждавани за американски, немски, френски или югославски шпиони, а в същото време се приемаше за нормално висшият ни партиен и държавен ръководител да нарежда преименувато на част от българите в “македонци” или да предлага превръщането на България в поредната съветска република. За съжаление, днес тъкмо този тип мислене доведе някои новоизлюпени “сини републиканци” до феноменалното прозрение, че “Симеон ІІ лобира за руските интереси на Балканите”, а оттам и до “логичния” извод, че той най-вероятно е “агент на бившия КГБ”. Тук кръгът се затваря и хора като Огнян Минчев например, внезапно се отзовават до екземпляри като Румен Воденичаров, които също са твърдо убедени, че Царят е чужд агент (само че американски!).

Но то съвсем естествено произтича от дълбоко вкоренения в нашия (не само политически) елит сателитен комплекс, докарал ни толкова беди в миналото, но достатъчно жизнен и способен да ни съсипе и днес.