Доста време след края на студената война, западните политици и коментатори продължават да поучават руснаците, че трябва да се откажат от навиците и отношението към Запада, наследени от онази епоха. Сигурно има известно основание в това, но мисля, че е още по-наложително Западът да преразгледа собствените си наследени стереотипи по отношение на Русия. Защото, като всяка друга наследена неприязън, сляпата и догматична враждебност спрямо Москва, може да генерира единствено погрешна политика.

Така погледнато,

Така, основното ударение в западната реторика, свързана с разширяването на НАТО и руската позиция, пада върху това, че алиансът се е променил, че не е заплаха за Русия, както и, че руското противопоставяне е не просто неоснователно, но глупаво и ирационално. Истината е, че руснаците действително биха изглеждали като слабоумни, ако приветстваха разширяването на НАТО без да поискат гаранции за своите интереси и сигурност. Друг подобен пример са истеричните нападки на Запада срещу руското поведения в Чечения. То наистина заслужава осъждане, но не по такъв едностранчив начин и без ясно разбиране за проблемите и заплахите с които се сблъсква Русия в региона.

Западната русофобия се дължи на различни причини. Една от тях е свързана с онова, което известният политолог Майкъл Манделбаум нарича “остатъчен елит”, т.е. хората, възпитани от студената война, неспособни да се адаптират към новата реалност. Към тях следва да прибавим и онези, посветили се на каузата на американската експанзия в републиките от бившия СССР, както и различните източноевропейски етнически лобита на Запад, които по ред чисто исторически основания са настроени радикално антируски. И, накрая, тук са онези, които по една или друга причина, смятат, че Западът се нуждае от нов “голям враг”.

В основни линии интелектуалната база и дори специфичната фразеология, с която боравят съвременните русофоби, са формирани във Великобритания още през ХІХ век, в рамките на съперничеството между нея и Руската империя. Още тогава се ражда тезата за Русия като потисник на многобройните неруски нации, влизащи в състава на империята, като съзнателно се забравя, че поведението на Великобритания спрямо ирландците например, едва ли е било по-различно. По-късно пък се налага схващането, че съветският комунизъм е “уникален руски продукт и естествен резултат от хилядолетната история на Русия”. С него се обясняват и трудностите, с които се сблъсква демокрацията в тази страна днес.

Според Кисинджър: “От четири века империализмът е в основата на руската външна политика, неуморно работеща за подчиняването на по-слабите съседи и застрашаваща онези, които не са под пряк руски контрол”. Всъщност, същото спокойно би могло да се каже и за Великобритания, Франция и дори за САЩ. Освен това, нека не забравяме, че през 1989-93 Русия демонстрира може би най-безкръвното в историята разпадане на една колониална империя, което съвсем не се връзва с твърдението на известния американски политически анализатор Джордж Уил, че “експанзионизмът е в руската ДНК”.

По-същия начин бруталността на руската армия в Чечения, наред със спомена за такива престъпления на болшевизма като убийството на хиляди полски офицери в Катин, породи на Запад стереотипа за “изключителната жестокост, като част от руския военен етос и руската традиция за водене на тотална война с всички средства и без всякакви морални задръжки”. На практика обаче, поведението на руските генерали в Чечения не само почти изцяло копира това на френските им колеги в Алжир отпреди 40 години, но и на турските по време на съвсем скорошната война срещу ПКК в Кюрдистан, т.е. със сигурност няма нищо общо нито с руските национални особености, нито пък с комунистическото наследство. Впрочем, споменавайки комунизма, не мога да си обясня как изтъкнати борци срещу комунизма (и яростни русофоби) като Бжежински или Кисинджър, съчетават своя антикомунизъм с възхищението си от комунистически Китай или от червените хард-лайнери, управляващи днес в Средна Азия. Може би, тъкмо защото са повече русофоби, отколкото антикомунисти?

Днешната русофобия се корени вече не в идеологическите различия между Запада и Русия, а в старите междунационални (и междудържавни ) вражди и омрази. В тази своеобразна

историческите факти се подбират и изкривявят, така че да се формира образа на “враждебната” нация, като нейната култура, национална и расова специфика се изваждат от своя контекст и по този начин се моделират онези интелектуални стереотипи, в съответствие с които “другата страна” се превръща в традиционен носител на вътрешно присъщото и “зло”. Впрочем, това се отнася, както за русофобията на Запада, така и за антиамериканизма на руснаците, а също за омразата на сръбските, гръцки или арменски шовинисти към Турция, или на арабите към евреите и обратно.

Най-тревожният аспект в изявите на съвременната русофобия на Запад е, че под влияние на нейните стереотипи немалко интелектуалци или политолози внезапно започват да се държат като смахнати балкански шовинисти. Очевидно е, ча западните елити отчаяно се нуждаят от нови врагове или от възкресяването на някои стари и, макар че това не се отнася до обикновените хора на Запад, то е много опасно. Защото държава, която сама си търси противници, е обречена да ги намери.

Подобен подход би елиминирал очевидния “шовинистко-расистки” елемент, присъстващ днес в критиките на Запада към Русия. Той ще позволи руската политика да се анализира на базата на същите стандарти, които се използват и анализирайки политиката на която и да било друга страна. В края на краищата, както отбеляза наскоро сенаторът Даниел Мойнихън, “всеки има право на собствено мнение, но не и на “собствени” факти”. Така занапред и политиката на Запада спрямо Москва следва да се основава върху добре осъзнатите интереси, а не на фанатизма, истерията и внушенията на едно или друго шовинистично настроено лоби. Ще цитирам редактора на списание “Нешънъл интерест” Оуън Харис, известен като убеден консерватор и антикомунист, който при това в никакъв случай не е русофил: “По време на студената война, когато водехме война срещу една “империя на злото” може би имаше някакви основания сходното поведение на Москва и Вашингтон да бъде оценявано по различен начин. Днес обаче не съществува никаква причина да се използват едни стандарти по отношение на Америка и други – за останалия свят. Наличието на двоен стандарт не просто вреди на престижа и доверието в Америка, но и прави невъзможно провеждането на адекватна външна политика от САЩ. Което е фатална пречка за по-нататъшното успешно развитие на нашата нация”.

Студената война бе една много важна и напълно оправдана битка, но трябва да признаем, че от нея пострада моралът на Запада, а поведението му не винаги бе образцово. Безапелационната мирна победа в нея бе посрещната от хората на Запад с огромна радост и надежди. Днес, десет години след края на студената война, е крайно време да се освободим от изградените през тази война стереотипи и да осъзнаем, че наше първостепенно задължение като учени или политици е не да разпространяваме долнопробна пропаганда, а да следваме най-високите професионални стандарти във всяка област. Включително и в сферата на отношенията с Русия.