В началото на деветнадесетото столетие всички балкански народи на юг от Дунав имат една и съща политическа съдба. Те живеят в държавата на османския султан и споменът за техните средновековни царства като че ли е помръкнал завинаги. По-внимателното вглеждане в

обаче позволява да забележим съществени различия между битието на сърби, гърци и българи. Най-патриархално живеят сърбите. Гъсти гори покриват земите им, а основен поминък е свиневъдството. Размириците в империята от края на ХVІІІ и началото на ХІХ век превръщат сръбската територия в област, която бързо се изплъзва от контрола на централната власт в Цариград. Самозабравили се местни османски първенци, разбунтувани еничари и разбойнически банди правят от Белградския пашалък опасно място, където и християни, и мюсюлмани разчитат най-вече на личното оръжие, за да защитят имота, честта и живота си. Първото сръбско въстание от 1804 е рожба на хаоса, в който сърбите не виждат друг изход освен да се вдигнат на бунт и да ликвидират еничарските главатари. След първите успехи въстаниците бързат да декларират вярност пред Високата порта и да я уверят, че се борят срещу отцепниците, които и самият султан иска да смаже.

Сръбското въстание постига успех главно благодарение на късмета. Обитаващи синора между две империи (Османската и Австрийската), сърбите са далеч от Цариград, а и в началото на ХІХ век султанът е твърде зает във войната с Русия, за да им обърне сериозно внимание. Когато обаче през 1812 Русия е принудена от обстоятелствата да сключи мир с Портата, сърбите вече нямат никакъв шанс срещу османската армия. Те са разгромени, но оръжието и вкусът към свободата им остават. През 1814 в Белградския пашалък почва нов бунт. Новият водач е Милош Обренович, който показва, че владее не само оръжието, но и едно от най-изтънчените изкуства в Османската империя – даването на бакшиш. Стъпка по стъпка, редувайки заплахи със смирение и подкупи, Милош успява да разшири сръбската автономия и да изведе делото, започнато през 1804, до успешен край.

По-различен е случая с гърците. В началото на ХІХ век те са най-културния и националноосъзнат народ на Балканите. Още тогава гръцкото общество е съставено от множество разнолики социални пластове. Най-отгоре са фанариотите – жителите на цариградския квартал Фенер, които, макар и християни, са част от османската управляваща върхушка. С голяма власт разполага Вселенският патриарх и неговият висш клир, доминиращ над всички християни в Империята, независимо от етническата им принадлежност. Гръцки колонии има в различни градове в цялата държава на султана. В същинска Гърция пък се откроява прослойката на коджабашите, които са посредници между османската власт и селяните. На дъното е трудовият народ, който превива гръб по нивите.

През 1821 в Пелопонес избухва въстание, което изважда на показ не само желанието на гърците за свобода, но и всичките им вътрешни противоречия. Бунтът се оказва изключително кръвопролитен и витален. Той продължава няколко години. Когато турските армии разбиват почти напълно гръцките сили на континента, огънят на бунта се пренася по островите, за да обхване отново Пелопонес и Елада. И все пак свободата идва главно благодарение на интернационализирането на гръцкия въпрос и решителната намеса на Англия, Русия и Франция. Така в края на третото десетилетие на ХІХ век Османската империя е принудена да се примири със съществуването три миниатюрни християнски държави (Сърбия, Гърция и Черна гора) на юг от Дунав.

Близо половин век минава преди българите да последват примера на сърби и гърци и да вдигнат свое голямо въстание. Причините за това са очевидни. Българските земи са на един хвърлей място от имперската столица и влизат в нейния непосредствен стопански хинтерланд.. Това улеснява търговията, но се оказва мъчнопреодолима пречка пред освободителните стремления. В този смисъл закъсняването на българската национална революция е функция от геополитическото местоположение на нашия народ. През целия ХIХ век Проливите са една от най-важните от стратегическа гледна точка зони в Евразия. Именно българите са христянският народ, чието землище е най-близо до Босфора и Дарданелите и това не им оставя много пространство за политически маневри. През 30-те и 40-те години на ХІХ век в северозападните български земи има спорадични надигания, но техните мотиви са преди всичко социални. Бунтовниците обикновено искат султанът да наложи спазването на реда, прокламиран от самия него, и да озапти местните османски първенци. За национално освобождение все още не се отваря дума.

За разлика от предишните размирици по българските земи,

не е социален бунт. То увенчава във военен план българската национална революция, която до тогава е била най-вече културно-политически процес. Логиката на нашето национално укрепване закономерно извежда до желанието за национална самостоятелност. След Кримската война (1853-1856) българите вече мечтаят да си имат собствена държава. Друг е въпросът, че някои смятат да стигнат до нея чрез отстъпки , компромиси и разширяваща се автономия, а други са за незабавно революционно действие. Радикалният вариант, реализиран през 1876, ускорява събитията. Накрая се стига до масата на преговорите, но там вече българите ги няма като фактор. А в пазарлъците на Великите сили никога и никъде не става дума за някаква си “справедливост”. Това не е изненада – сърби и гърци също не участват в договорките на Великите сили, които им дават независимост.

Априлското въстание е един от малкото щастливи бунтове в европейската история, които реализират целите си. Друг е въпросът доколко те се осъзнават от всички. По отношение на мотивацията въстаниците се делят на три групи. За политическите водачи обстановката е ясна – те търсят мащабно раздвижване, което да принуди Европа да забележи българите. Дейците от

са склонни на саможертва, дори и изгледите за успех да не са много ясни. Такива са Бачо Киро, Цанко Дюстабанов, Кочо Чистеменски, Матей Преображенски. В случая идеята за саможертвата се превръща в политически фактор. Има и трета група хора, които си имат нивица, чифт волове и голяма челяд и затова са предпазливи. Тяхната психология е описана много точно от Захари Стоянов в “Записки по българските въстания”. Развоят на въстанието обаче принуждава и тези консервативни българи да се включат в общото дело. Особено драстично действа спрямо тях Бенковски. Неговата Хвърковата чета няма за задача да печели конкретни битки с турците, а да запали селата. Да ги запали в буквалния и преносния смисъл на думата и така да отреже мостовете за отстъпление като прати населението в планината. Такава е била жестоката революционна необходимост. За това, как е била пропагандирана революционната идея също имаме неповторимото описание на Захари Стоянов. Когато селяните питат: “Добре де, но как ще успеем ние срещу такава империя?”, апостолите им отговарят: “Ние само да почнем, след това Русия и Сърбия веднага идват и бият турците”. Това е главният мотив в революционната пропаганда на ниско равнище. Защото, както казва Иван Хаджийски, “дребният собственик мъчно се решава да грабне пушката и да жертва имот и живот в името на нещо несигурно”.

Разбира се, избухването на Априлското въстание съвпада с една международна конюнктура, която е много благоприятна за разрушаване на балканското статукво. Могъщият германски канцлер Бисмарк има интерес от война на Балканите, в която да бъде ангажирана Русия и така да бъде неутрализиран потенциалният съюз между Париж и Петербург. Когато научава за въстанието Бисмарк възкликва: “Това е дар от небесата!”

Въстанието и неговото жестоко потушаване до такава степен радикализират българското общество, че дори и тези кръгове, които са се отличавали със своя консерватизъм, се приобщават към идеята за бунта. Например българската Екзархия, Добродетелната дружина, ТБЦК. Именно тези кръгове организират прочутата мисия на Драган Цанков и Марко Балабанов в Европа през лятото на 1876. Двамата върли консерватори пледират пред европейските правителства за създаването на независима българска държава. Русия пък се принуждава да извади меча на войната след едно въстание, което само година преди това се е опитвала да осуети, опасявайки се от опасни международни усложнения..

Априлското въстание, което е много по-кратко и с по-малко жертви, от Гръцкото и от двете Сръбски въстания, води до същия резултат – създаването на нова автономна държава на Балканите. Българският бунт от 1876 г. консолидира обществото в много по-голяма степен отколкото това става със сърби и гърци в годините на тяхното надигане. Да, в българските редици има предатели, но това е просто проява на дребна човешка слабост на фона на вътрешните вражди сред съседите ни. Така например, за да утвърди лидерският си пост водачът на Второто сръбско въстание Милош Обренович убива вожда на първото Кара Георги. Гърците пък използват всеки кратък отдих, който им дава османската армия, за да водят истинска гражданска война помежду си.

Бунтът от април 1876 идва точно навреме за да парира нарастващите амбиции на съседните нации, които смятат, че ранното освобождение им дава право на териториално разширение за сметка на българския етнос. От друга страна, провалите в областта на държавното изграждане, демонстрирани от управниците в Атина и Белград, показват, че преждевременното получаване на политическа свобода също не е манна небесна. Сърби и гърци се сдобиват с юридическа рамка за своята държавност много преди да успеят да я изпълнят с реално съдържание. С българите е обратното – те имат институции, типични за една независима държава, още докато са в империята на султана. Трудно е да се каже, кой от двата пътя е по-сполучлив.

Сигурно е само, че с Априлското въстание българите излизат от международното забвение и стават реален геополитически фактор, с който в следващите десетилетия ще бъдат принудени да се съобразяват дори великите сили.