Едно от най-значимите обществени и културни явления през Средновековието не само в България, но и в християнския свят въобще, е създаването на славянобългарската азбука от Контантин Кирил- Философ. Самият акт на сътворяване на глаголицата е показателен за засилването на религиозното и народностното самосъзнание на българите. Така, в това деяние се изразява едновременно и стремеж към равнопоставеност с останалия културен свят, и желание за различаване, отграничаване от другите. Именно славянобългарската азбука се превръща в залог за различието на културата, като тази различност започва от обикновените типографски несходства в начина на списване на буквите, преминава през спецификата на литературните творби, за да стигне до душевното и психологическо формиране на личността на средновековния българин. Създаването на глаголицата е също така стремеж и израз на комуникиране, което е многопосочно, както в пространството, така и във времето – насочено е към другите чуждоезични култури, към себе си и осъзнаването на собствената стойност, към бъдещите поколения. Тази многоаспектност превръща старобългарската литература и култура в прецедент не само в европейски, но и в световен мащаб, налагайки заедно с това и някои от принципите на народността и на етническото самоосъзнаване.

В тази насока възможен начин да възстановим психологическия портрет на средновековния българин е да използваме сведенията от историческите архиви, документи и хроники от този период. Друг метод е щателното изследване на старобългарската литература в търсене на доминиращите в нея идеи, начини на изграждане на образите и внушенията, постигани с тях. Така можем да получим представа за бита и начина на живот, за основните ценности, обичаи и традиции в

а оттук и за някои психологически нагласи на тогавашния българин. И единият, и другият метод са широко използвани от българските изследователи и в съвременната наука картината на средновековното българско общество е вече достатъчно ясно очертана. Струва ми се обаче, че съществуват някои детайли, които до този момент са убегнали от вниманието на повечето изследователи. Считам, че възможна реконструкция на психологическия образ на българина от тази епоха би могла да се постигне не само чрез проследяване на наличните исторически сведения или литературни творби, но и чрез анализ на липсващите явления в средновековния български свят, които обаче са ярко изявени в други чуждоезични култури. Така един съпоставителен анализ на старобългарската с някои западноевропейски литератури, колкото и бегъл да е той, би ни позволил да открием причините за отсъстващите звена в старобългарската култура. Което, от своя страна, ще обогати представите ни за душевността на средновековния българин, допринасяйки за по-задълбоченото познаване на процесите в тогавашното българско общество.

Родена в лоното на източноправославната традиция, старобългарската литература не се отклонява от ортодоксалния канон и в повечето случаи демонстрира значителна прилика и близост с византийските литературни образци. И това е съвсем естествено, защото в тази епоха вече се оформят контурите на единната източноправославна, славяно-византийска общност, все повече различаваща се в културната и социална сфери от западното общество. Този факт предопределя и доминацията на химните, молитвите, житията и похвалите като основни жанрове в старобългарската литература. Във всички тях непрекъснато подемани и повтаряни са възхвалата на християнството и божиите чудеса и защитата на източноправославната църква. Тази особеност, до голяма степен, задава и представата на съвременника за старобългарската литература като “консервативна и закостеняла”, твърде ограничена в канона и дори неличностна и надиндивидуална.

Заедно с това, при по-щателен съпоставителен анализ на старобългарската с някои други средновековни литератури – например английската, френската или немската – се наблюдават изненадващи различия от психологическо и нравствено-етично естество. Никъде в старобългарските произведения например, не са наложени като основна тема авантюрата, приключението, утвърждаването на мъжествеността и мъжката сила, така типични за рицарските романи на Западна Европа (“Романът за Александър” (анонимен), “Романът за Тристан” от Томас, “Ланселот, рицарят на каруцата” от Кретиен дьо Троа и др). Нещо повече – на всички тези явления в старобългарското общество са противопоставени като ценности християнското смирение и дълготърпение, а мъжествеността е почти напълно подменена от духовността, за която полът е без значение. Така, на пълната гама от земни усещания в западноевропейските творби, в старобългарската литература противостои откъснатостта от реалния свят и търсенето предимно на духовни стойности и религиозни изживявания.

Наред с липсата на авантюрата и светския героизъм, в старобългарските произведения се наблюдава и почти пълното отсъствие на любовното чувство, а сексуалните изживявания или извънбрачната любов са табу. Във време, когато на Запад процъфтява куртоазният идеал за любовта, изразяващ се в служенето и обожаването на дамата на сърцето, и приемащ прелюбодеянието за нещо (почти) нормално, а трубадурите възпяват в страстна лирика копнежите на сърцето, в българската, а и в източноправославната култура като цяло, тези тенденции не само че не оказват сериозно влияние върху писателите, но са и почти непознати (или, вероятно, недопустими). Немислимо е да се говори за каквито и да било любовни увлечения и трепети, включително и чисто платонични. Липсата на личностно-любовна лирика или на изявата на любовни мотиви в старобългарската литература се превръща в индикатор за наличието на определени културно-обществени морални принципи и норми, несъвместими със съответните принципи на Запад.

В книгата си “Нашият народ” Антон Страшимиров, изследвайки историческата съдба на България, стига до извода за непълнотата на любовното чувство и за пълния отказ от плътски наслади на българина, което пресушава душата и се отразява на фантазията му: според Страшимиров тя става “къса и безцветна”. Половата свитост е качество, което редица народопсихолози посочват като съществена черта на

чак до средата на ХХ век, а вероятно и след това. Срамът от любовните наслади е характерна особеност, която с пълна сила важи за старобългарската култура. Впрочем, за този срам можем само да се догаждаме, поради липсата на какъвто и да е намек за чувствата между мъжа и жената в нея. Половото разделение е напълно пренебрегнато за сметка на духовното уеднаквяване и обединение в името на божествената любов и християнската опитност. На този факт обаче, не бива да се гледа негативистично, единствено от позицията на съвременника. Липсата на любовно чувство в старобългарската литература не е само изкуствено наложена норма и нравствено-етичен принцип, изсушаващ напълно фантазията на душата, а е в известен смисъл и личностен, и обществен избор, в който се оглежда българската народопсихология от този период. Средновековният българин търси във всички прояви на живота божественото, необичайното и чудесното. Неговият теоцентризъм не означава обаче пълно отричане от личностното начало, защото именно чрез познанието на божествената истина той се опитва да познае себе си. Религиозният му идеализъм се превръща в своеобразен нравствен и духовен императив, който намира израз в спецификата на жанровата система на старобългарската литература, като обяснява и оправдава отсъствието на някои жанрове в нея, включително и на любовната тематика.

Всички тези особености определят и значението на църковно-религиозната образност и символика. Изненадващо е обаче, че дори неофициалната книжнина остава в рамките на религиозните и държавните проблеми. Апокрифите, считани за ерес (като “Ходене на Богородица по мъките”, “Детство Исусово” и др.), гадателните книги и богомилската книжнина прибавят единствено някои нови религиозни аспекти и народни суеверия към официалната църковна идейност, но дори и те не загатват за светски героизъм или за любовни чувства и преживявания. Заинтересуваността и привързаността на старобългарския културен общественик и на народа като цяло към държавните дела очевидно е от огромно значение в този исторически период. Любознателността, любопитството и ангажираността към обществения живот е характеристика, водеща началото си от древността, която с пълна сила се изявява в тази епоха. Така средновековният българин, изразяващ своите обществени интереси и морални ангажименти към държавата и народа си, изоставя на заден план личностните усещания и интимни преживявания, за да се свърже по-силно с идеята за Бог и да отстоява чрез нея духовното си общение със своите сънародници. Религиозността остава единственият морално-етичен критерий за достойнство и добродетелност на личността в средновековното българско общество, като по този начин тя се превръща и в един от съществените

Пълното отсъствие на драмата в старобългарската литература е друго явление, прибавящо нови черти към пъстрата палитра от характерологични проблеми. Средновековието е време, когато английската драма например получава своето начално и мощно развитие. Приема се, че в Англия тя възхожда от църковния ритуал през VІ век, но постепенно се откъсва от него и става напълно самостоятелен жанр. Градацията от “пиеси за чудеса”, през “морални пиеси”, до предшестващите модерния театър “интерлюдии”, налага в английската литература напълно светския характер и любовната тематика с морални послания – линия, която по-късно, през Ренесанса, е продължена от Кристофър Марлоу и Уилям Шекспир.

Трудно е да си представим през българското средновековие многобройни сцени, изпълнени с актьори, жонгльори, мимове и танцьори, изпълняващи различни сценки и етюди. И това е характерно не само за средновековното българско общество, но за източноправославния свят като цяло. Впрочем, дори във Византия традицията на античната драматургия е забравена задълго, тъй като църквата я отхвърля като езическо и нечестиво дело. Артистите пък са възприемани като хора без морал и нравствени устои. Подобно отношение към театъра и хората на изкуството, в една или друга степен, ще се запази в източноправославните страни почти до средата на ХХ век. И все пак, във византийската култура се раждат пиеси, макар и единици. Такава е например драмата “Страдащият Христос”, която се изгражда посредством преплитането на религиозния сюжет с някои антични мотиви. За сравнение, показателен е фактът, че театърът и драмата не са разработени в старобългарската литература, дори и за нуждите на църквата. Първата българска пиеса – “Михаил Мишкоед” – се поставя от Добри Войников чак през 1856 – т.е. в епохата на зрялото Възраждане. Следователно, непознаването на драматургичния жанр в старобългарската култура е показателно за някои душевни нагласи на средновековния българин, за неговата личностна мотивация и ценностна ориентация.

От психологическа гледна точка, чрез драмата получават израз вътрешните конфликти на личността, а сцената функционира като своеобразен посредник между автори и актьори, от една страна, и зрители, от друга. Самият акт на игра е търсене на изява, харесване и одобрение от останалите и явление, предполагащо процес на самопознание. Играта на сцената разкрива и склонност към показност, към открояване на индивида сред останалите, към зрелищност и комуникативност – характеристики, повечето от които са несвойствени за

Ако за драматичното съзнание са присъщи отвореността и съотнасянето с другите, то за българина от периода на Средновековието е типично по-скоро интровертното вглъбяване “навътре”, към самия себе си, силният стремеж не толкова към действие, колкото към задълбочен мисловен процес и съзерцание. Тази е и причината, поради която външния диалог “аз и другите” е заместен от вътрешния монолог на душата със себе си и с Бог, което предопределя и невъзприемчивостта на средновековния българин към драматургичния жанр.

От всичко изложено дотук излиза, че проследяването на темите, сюжетите и образите в старобългарската литература не е достатъчно, за да се очертае цялостния облик на човека от средновековния български свят. От своя страна, откриването и анализирането на липсващите звена в художествено-творческото пространство на тази литература разкрива и някои нови аспекти на старобългарското общество.

Така, за разлика от западноевропейската литература, светското начало, любовните и героичните мотиви липсват в средновековната българска култура. Пълното отсъствие на светския роман и новела, на любовната лирика и драмата свидетелстват не само за нравствено-естетическата невъзприемчивост и пълното неодобрение на някои западни явления от този период (като куртоазната любов, рицарските подвизи и светския героизъм), но и очертават онази специфична етика, оформяща същностни психологически черти на средновековния българин. За разлика от западноевропееца средновековният българин, както и източноправославният човек въобще, изглежда не възприема като най-значими ценности храбростта и героизма, или възраждащата сила на любовта и служенето на дамата на сърцето. Своят идеал той открива по-скоро в послушанието и благочестието, в добротата и скромността. Като истински героизъм средновековният българин възприема религиозната всеотдаденост и богоугодните дела като пост и въздържание, отшелничество, нощно бдение и казване на дълги молитви. Оттук и огромното значение, което придобива в източноправославната славяно-византийска общност

Уважението и почитта към него се превръщат не само в официална идеология и държавна политика, но и в неразривна част от народната масова култура. Такива светии в старобългарския свят са например Иван Рилски, Петка Търновска и Неделя. Всички те са не само канонизирани от официалната църква, но и превърнати в обект на множество легенди и сказания от страна на обикновените хора.

Старобългарската литература отстоява своето различие и нравствено-религиозен облик, като не допуска или ограничава обсега на някои чужди културни тенденции и влияния. Така се откроява развитието на специфично народностно самосъзнание, на един макар и невойнстващ, но твърд и постоянстващ теоцентризъм, който допринася за своеобразието на старобългарската култура и очертава уникалния психологически портрет на средновековния българин.