Руският геополитик Александър ДУГИН за “евразийството” и “многополярната глобализация”
40-годишният доктор по философия Дугин e водещ представител на “неоевразийската школа” в модерната руска геополитика. Автор на фундаменталния труд “Основи на геополитиката”. Основател и главен редактор на списание “Елементи” – издание на “новата десница” в Русия. Чете лекции в няколко московски университета. Лидер на създаденото наскоро обществено-политическо движение “Евразия”. Интервюто с г-н Дугин, чиито статии, нееднократно са се появявали и на страниците на НИЕ (макар и някои от идеите му да се разминават с българските геостратегически интереси), публикуваме със съдействието на кореспондента ни в Москва.
Г-н Дугин, в съвременните условия актуалността на държавните граници се размива все повече, нараства броят на зоните, изплъзващи се от контрола на “своята” държава, а в същото време продължава стремежът на големите световни сили към обособяване на собствени сфери на влияние. В този смисъл, какви са геополитическите перспективи пред Русия?
Геополитиката е наука за променящите се и “живи” граници, доколкото в основата на геополитическия метод е поставена идеята на Рудолф Челен за “държавата като форма на живот”. Така че, от геополитическа гледна точка, реалните граници са динамично променящи се линии, през които преминава “геополитическото излъчване” на съответната държава. Тоест, “размитите граници” са една реалност, а създаването на напълно непроницаеми граници е просто неосъществима мечта на хора, опитващи се да вместят живота в някаква абстрактна схема.
Що се отнася до Вашия въпрос, от гледна точка на модерното евразийство, Русия е предопределена да съхрани и дори разшири зоните на своето влияние, като проблемът е свързан по-скоро с необходимостта от формулирането на онзи нов мироглед, на чиято основа това би могло да се реализира. Ясно е във всеки случай, че вече не е достатъчно просто да призоваваме за запазването на руската държавност. Защото, в днешния и вид, тази държавност, може да се окаже напълно безразлична или дори неприемлива и за чеченците, и за татарите, и за казахите, украинците или дори белорусите. Съвременна Русия очевидно не разполага с достатъчно икономически “козове” за укрепване на позициите си и поради това зоните, които днес контролира
– и “вътрешните” (автономните републики, Кавказ и т.н.), и “външните” (Евразийската икономическа общност и някои държави от ОНД) – представляват крайно нестабилни пространства. Те могат окончателно да се трансформират в нещо съществуващо по инерция и подлежащо на “декомпозиране” (както предсказва Бжежински) или пък могат да се интегрират, но на базата на качествено нова “месианска” идея - нова цел, притежаваща специфичен дух, воля, структури и технология. Сегашната неопределеност на Русия, по отношение на нейната идентичност, следва да бъде преодоляна през следващите няколко години, като, в зависимост, от решаването на тази уникална и драматична ситуация, руският геополитически контрол или ще рухне окончателно, или – придобивайки надеждна духовна, идейна и ценностна цивилизационна ос – ще укрепне и се разшири, само че върху нова основа – тази на “евразийството”. В първия случай руската геополитика ще се базира на ентропийната инерционност на постепенно изчерпващата се енергия на “имперското ни минало”, а във втория – ще се опре на качествено новия процес на “евразийската интеграция”Как бихте разтълкували геополитическите измерения на самият термин “Евразия”?
Всъщност, това е чисто геополитическо понятие. Известна е концепцията за постоянния сблъсък между морската и континенталната цивилизации. Като от сто години насам първата се отъждествява с англосаксонския свят и “атлантическия фактор”. Евразия пък е онзи “континентален” блок, който традиционно е свързан с Русия (във всичките и исторически измерения). Днес вече не съществува идеологическо противопоставяне между съвременна Русия и Запада, но сблъсъкът е не по-малко силен, отколкото този между Британската и Руската империи отпреди век. И резултат от него днес усилено ни тласкат към така наречените “страни-парии”.
Евразия не е нито географско, нито континентално понятие. То по-скоро е свързано с развитието на руската нация и държавност през последните 500 години. Преди това Евразия се олицетворява от империята на Чингиз хан. Евразия обаче няма ясно очертани граници. Това е цивилизационна структура, геополитически полюс. Тоест, не може да се твърди, че границите на Евразия съвпадат с тези на Русия. Те съвпадат по-скоро по историческото си направление, по своите вектори на развитие. Не мисля, че Русия е част от Запада, както твърдят някои, това е самостоятелен свят, по-тясно свързан с Изтока и, най-вече, с туранския Изток. И, така, без да отъждествяваме Евразия с някаква държава или етнос, например с руския, смятам, че тъкмо руснаците са “най-евразийската нация”, измежду всички останали “евразийци”.
След като твърдите, че Русия е ориентирана по-скоро към “туранския Изток”, как бихте характеризирали традиционното геополитическо съперничество между Турция и Русия и, особено, съвременните му измерения?
Турция е сериозен геополитически играч. И между двете държави има стари сметки за уреждане. В миналото Кавказ и Крим са били сфера на двустранното им геополитическо влияние, поради което там е пролята много кръв. Русия се е стремяла към “топлите морета”, Турция пък и е пречела да стигне до тях. Днес тази страна е стратегически елемент на “атлантизма”, следователно особеностите на локалната геополитика придобиват и глобални измерения. От друга страна, Турция е основният спонсор на “туранския проект” – изключително опасна за Москва версия на “псевдоевразийството”. “Пантуранизмът” се основава на расовото обединение на тюркските народи от Анадола до Якутия. То, разбира се, е хипотетично, но “антиславянският” и “антируският” му характер са очевидни. “Пантуранизмът” претендира (макар и на теория) за Крим, Кавказ, Средна Азия и териториите, населени с татари, башкири, чуваши, якути и т.н. Всички тези земи са зона на потенциални геополитически смущения. “Пантуранизмът” е особено опасен в днешната ситуация на геополитическа неопределеност, когато Москва (в някои отношения) действа по-скоро като “ретранслатор на Запада”, а не като полюс на евразийската самобитност. Защото въпросните народности могат да предпочетат като подобен “ретранслатор” расово близката им Турция, която при това е интегрирана със Запада не само културно, но и стратегически.
Разбира се, при определени условия, Турция, която има и сериозни противоречия със Запада, би могла да бъде неутрален или дори приятелски настроен спрямо Русия геополитически елемент, но това е една твърде отдалечена перспектива. Днес геополитическият баланс е откровено негативен.
В статиите си неведнъж анализирате характера на съвременната глобализация, подчертавайки, че тя, на практика, означава налагането на “единствено правилната цивилизация”, която преди малко нарекохте “атлантизъм”. Смятате ли, че глобализационната и евразийската концепции са съвършено противоположни?
По начало, “глобализацията” е много противоречив термин. Създава се впечатлението, че става въпрос за интензификация на контактите между отделните народи на планетата, за повсеместен диалог. Всъщност, става въпрос за съвсем друго. Една малка част от човечеството (Америка и, отчасти, Западна Европа) диктува на останалите собствения си модел, който е резултат от уникалното и пространствено, историческо и географско развитие. С това се изчерпва така наречената “еднополюсна” или “атлантистка” глобализация. Тя представлява разпространяването на американския модел на социално-икономическо и политическо устройство, на американския контрол, американската геополитическа мощ и американския начин на живот върху всички региони на планетата, изкоренявайки постепенно самобитността на всеки един от тях – не само руския, но и българския, турския, арабския, иранския или японския. Ясно е
, че евразийството смята подобна “еднополюсна” глобализация за нещо крайно негативно. Но ние не противопоставяме на глобализацията някакъв проект изискващ пълното ни “затваряне” и възприемане на политика на изолационизъм. Напротив, евразийството осъзнава историческото значение на това предизвикателство, неговите цели, причини и ориентири и предлага собствена алтернатива на този глобализационен модел. Мисля, че съзнателните елементи, принадлежащи към най-разнообразни икономически, културни или политически направления трябва да се обединят около формулирането на един достатъчно широк модел на съвместно съществуване на различните религии и етноси в единен стратегически блок, достатъчно “обемен” за да може да си съперничи с “атлантизма” и достатъчно “отворен” по отношение на непосредствените си съюзници и стратегически партньори на Изток и Запад. Тоест, става въпрос за една многополюсна глобализация, противостояща на еднополюсния модел. Ние вярваме в диалога между културите, готови сме напълно да се “отворим” за влиянията от Изток или Запад, но само съхранявайки собствената си идентичност. Именно в това, впрочем, се състои и спецификата на евразийския проект. Който не съвпада нито със пропадналия съветски модел, нито с модела от времето на Империята, нито с така наречения “демократичен модел”. Това е нещо съвършено ново, което до днес просто не е било реализирано на практика. [[ СЪДЪРЖАНИЕ ]]