Според резултатите на проведеното наскоро от Центъра за стратегически изследвания в Университета на Тел-Авив проучване, 46% от еврейското население на Израел подкрепят идеята за “трансфер” на палестинците от Западния бряг и Газа, а 31% искат изселването и на израелските араби. 60% споделят идеята за “поощряване” на емиграцията на арабите, а почти две трети смятат, че арабите са реална заплаха за сигурността на страната. Що се отнася до онези, които не поддържат подобно крайно решение, те по правило изтъкват не толкова морални съображения, а най-вече съмнението, че подобен “трансфер” няма да бъде приет от световното обществено мнение.

Според Яел Амишав, която ръководи

(“Икономическа общност на демократичните държави от Близкия изток”), все пак може да се намери необходимата идеологическа обосновка на “трансферния принцип”, приемлива както за израелтяните, така и за световната общност и арабските съседи на Израел. При това, подкрепена от чисто практически мерки и инициативи. Амишав смята, че съществува само едно мирно решение за близкоизточния проблем – две отделни държави за двата народа, като всеки от тях трябва да се “концентрира” в собствената си държава.

Без да се задълбочаваме излишно в историята, нека отбележим, че до 1948 “палестинци” са били наричани именно евреите. След Войната за независимост и създаването на Израел, Йордания окупира териториите на Йудея и Самария. По онова време арабите, населяващи “голяма Йордания” въобще не се отличават един от друг (жителите както на Аман, така и на Рамала се смятат за един народ), с изключение на управляващата бедуинска върхушка, поставена на власт от британците. Впрочем йорданските араби и тези от “окупираните територии” и днес продължават да се смятат за една нация, въпреки че Израел владее тези земи от 35 години насам. Огромното мнозинство – 4,5 милиона от общо петте милиона, населяващи Йордания, се обявяват за палестинци. И макар че страната се ръководи от представител на Хашемитската династия (произхождаща от Мека), палестинските араби заемат 75% от всички държавни длъжности и контролират над 70% от националната икономика. Съпругата на сегашния крал Рания е палестинка, родом от Шем. Тоест, от 1946 насам, де факто, съществува палестинска държава с територия от почти 90 хиляди кв.км. Разбира се, някой би възразил, че всъщност това е държава на арабите-бедуини, т.е. на управляващото малцинство, отличаващо се от палестинското мнозинство даже външно. Истината обаче е, че бедуините са арабски номади, а не някакъв отделен етнос и настанявайки се за по-дълго на територията на някоя държава те обикновено се смесват с местното население. И фактът, че режимът на хашемитското малцинство в Йордания от дълги години се крепи от Запада, все още нищо не означава – само след едно или две поколения то ще бъде окончателно асимилирано от палестинците.

По-сериозен проблем е, как да бъде убедена тази бедуинска върхушка в необходимостта Йордания официално да поеме функциите на палестинска държава, присъединявайки сегашните територии на палестинската автономия. На Аман обаче би трябвало да е ясно, че евентуалното разрушаване на Израел ще доведе до появата на още една палестинска държава, която ще се превърне в постоянен източник на нестабилност за самата Йордания, чието бъдеще ще окаже под сериозен въпрос. Ако пък Израел ликвидира палестинската автономия и прогони въоръжените палестински формирования, най-благодатна територия за тях отново ще се стане Хашемитската кралство. Впрочем, самите палестински лидери не крият, че след “унищожаването на Израел и връщането на бежанците”, те ще поискат “обединение с Йордания. Тоест, при всички случаи Йордания се намира в опасност. Според авторите на “проекта MICODEMS”, базирайки се на политическите, географски и, най-вече, икономическите реалности, единственото справедливо решение е създаването на две отделни държави за евреи и араби. Йордания се трансформира в Демократична република Палестина или в конституционна “просветена” монархия, палестинските бежанци от всички арабски страни се настаняват там, а спонсори на тази “репатриация” (след въвеждането от Аман на Закон за връщане в родината, сходен с израелския) стават САЩ, ЕС и, разбира се, самият Израел.

Днес 60% от йорданското население е под 20 годишна възраст, а страната има едно от най-високите в света нива на безработица. Същото се наблюдава сред палестинците, пръснати в арабския свят. И далеч по-полезно би било да се използват огромните средства за подпомагане на бежанците и милиардните вложения в администрацията на Палестинската автономия, отиващи най-вече в джобовоте на корумпираните и чиновници, за финансирането на нещо подобно на “Плана Маршал”, целящ създаване на мощна инфраструктура в Йордания, като Израел например, би могъл да помогне не само с богатия си опит, но и със стоки и високи технологии. Така тази млада, от демографска гледна точка, държава има всички шансове да се превърне в първата истинска (при това просперираща) арабска демокрация в Близкия изток.

Наистина, тази идея донякъде напомня онази на израелската левица (твърдяща, че “бутилката бира и големия телевизор могат да победят ислямския фундаментализъм”), провалила се с трясък преди време. Реализацията и обаче бе възложена на група корумпирани араби (сред тях мнозина бивши и настоящи терористи), докато този път се предвижда нещата да се поемат от САЩ, Израел и ЕС. Пръснати по света, палестинците действително се превръщат в

защото са естествения контингент за попълване на екстремистките групировки и, на практика, преден отряд на ислямската експанзия. В Европа вече живеят над 50 милиона мюсюлмани, но не за това става въпрос. Естествено, концентрирайки палестинците в Йордания, на Аман трябва да се окаже необходимата помощ за “филтрация” на екстремистките елементи и прекъсване на каналите за тяхното финансиране. Има обаче и още няколко много сериозни проблема.

Един от тях е свързан с необходимостта да бъдат убедени Съединените щати и Европа да се включат в подобен проект. Още по-сериозен е този с убеждаването на самите палестинци. Тук трябва много умело да се разиграе “картата” с днешната им бедност и възможността да осъществят на практика “палестинската идея”. И днес арабите в “окупираните територии” са много по-добре икономически от бежанците в арабския свят. И, ако на последните се даде възможност да напуснат гетото и да се заселят в една страна, която може да им осигури работа, жилище и известна сигурност, те със сигурност биха го направили. Другата “карта” е твърдата израелска позиция, че никакво “освобождаване на Палестина от река Йордан до Средиземно море” не е възможно.

Третият проблем е свързан с убеждаването на израелтяните. Според Яел Амишав, в Тел-Авив никога не са мислели стратегически, а винаги да действали “от днес за утре”. И нито един от лансираните сега планове няма бъдеще. Едностранните и двустранни разделения вътре в границите на една държава, издигането на огради и прокарването на вътрешни линии е абсурд. Също както и създаването на “палестински резерват” с население от 7 милиона души, редом с процъфтяващия Израел. В този смисъл, вариантът, предлаган от “проекта MECODEMS”, е стратегически – приемане на естествена граница по р.Йордан и контролирано (и финансирано) от международното общност развитие на палестинската държава към нормално и относително демократично общество. По-нататък усилията могат да се насочат към Ливан – освободен от палестинските лагери и сирийското влияние той може да се възроди като “перлата на Близкия изток”. Така четири близкоизточни държави – Турция, Израел, Йордания и Ливан ще могат да формират

способна глобално да промени ситуацията в региона.

Накратко, в това се състои идеята на Яел Амишав и колегите и от “проекта MECODEMS” – почти всички те са бивши служители на ООН и специалисти в практически всички области, касаещи днешните проблеми на Израел. Идеята действително изглежда утопична. Още повече, че преди десетина години така наречените “споразумения от Осло” също си бяха поставили подобни цели. Но се провалиха. Може би, защото подходът към осъществяването им се оказа погрешен. И все пак, възможно ли е “етническото прочистване” (пък макар и в мирния му вариант) да се окаже стабилна основа за постигането на демокрация и икономически просперитет в един регион, където кървавото насилие от дълги десетилетия се приема като нещо, почти в реда на нещата?