Пътят на България към НАТО върви по бръснача между геополитическите и геостратегическите интереси на световните и регионални сили. Геополитиката - това са географските дадености за политическо, икономическо, и цялостно овладяване, задържане и развитие на определена територия. Геостратегията пък обхваща географските и стратегическите (военните) дадености за завоюване и силово удържане (но не и икономическо усвояване и интегриране) на съответното пространство. В чист вид двете предпоставки могат да се разграничат само теоретично. На практика, макар и преплитащи се (войната е продължение на политиката с други средства, които накрая винаги променят първоначалната цел), те са съвсем различни, отговаряйки и на съвсем различни предизвикателства.

Засега, независимо от цивилизационните и структурните характеристики, геостратегията се придържа към

Съществува и друга разновидност на кордонната геостратегия. Нека условно да я наречем стратегия на “атлантизма”. Целта и е, поставяйки ръка върху комуникациите, да съчетава контрола върху стратегическия, военен и икономически трафик. Това дава възможност чрез “честно посредничество” да се извлича икономическа печалба от контрола върху входа и изхода на глобалните и регионални процеси. В чисто военен план, “атлантизмът” изнася отбраната на съответната страна далеч напред. Въпреки разходите за трафика, като цяло, отбраната поевтинява от използването на нови технологии, икономисват се сили, хора и ресурси и, съответно, се привличат нови чрез намирането на съюзници, върху чиято територия се изгражда изнесената напред отбрана. Блестящи примери в това отношение са Британската империя и войните и срещу Наполеон, както и Кримската война. В най-новата история пример е подценяването от Хитлер на американските възможности в Европа и отбраната на САЩ след Втората световна война чрез кордонната система – НАТО в Европа и отбранителната линия “Южна Корея – Япония – Тайван – Филипините – Тайланд” в Азия. Характерни методи за стратегията на “атлантизма” от ХІХ до ХХІ век са употребата на високотехнологични оръжия, осигуряващи поразяващо превъзходство, използване на локални съюзници и хора на терена, съответно максимална икономия на собствения човешки ресурс и най-рационалното му използване в конфликтната зона, както и минимизация на загубите. В това отношение стратегическият венец на “атлантизма” са бомбардировките, като тръгнем от “дипломацията на канонерките” и стигнем до масираните въздушни удари, използвани през Втората световна война, в Персийския залив-1992 , Балканите-1999 и наскоро в Афганистан.

Като реликва от времето на Студената война, днес отбранителното пространство на НАТО все още е кордонна система, която трябва да реши на къде ще се насочи - срещу надигащия се ислямски екстремизъм и тероризъм или срещу “остатъчна Русия”. В момента в Брюксел няма единно мнения по въпроса и няма признаци за скорошното му решаване. Но засега и от двете страни на Атлантика по-рационалният подход (на преговорите) се декларира към Москва.

На този фон, днес България неистово се стреми да влезе в НАТО. Зад напъна ни стоят разбираеми мотиви. В лицето на политическата си класа страната ни не притежава необходимия качествен управленски ресурс, за провеждане на иначе перспективната алтернативна политика на активен неутралитет, съчетан с балкански и европейски мениджмънт на собствения национализъм (т.е.защита на българските национални интереси). Поради същата некадърност България не разполага и с възможност за привличане на финансови и инвестиционни ресурси за развитие на националната си икономика. Преговорите за влизането ни в ЕС на практика не се водят за интегриране, защото нямаме конкурентна икономика. Те се водят по-скоро за определяне на режима ни на капитулации пред утвърждаващата се Евро-империя.

За да прикрие тази

българската управляваща класа ни предлага едно напълно барон мюнхаузеновско представление на скубене на косите. Заглавието на трагикомедията е “Влизаме в НАТО”. Един вид, в Европейския съюз не можем да влезем достойно и парадно, но я ни вижте какви сме силни, и как ако някой рече да ни нападне, ще дойдат големите батковци от Брюксел и Вашингтон и ще видите тогава...!!!

Простичко казано, понеже нямаме атрактивен за Запада геополитически ресурс (а минималното, което имаме, вече е придобито или овладяно), ние залагаме геостратегическият си такъв. Или, ако цитираме безсмъртното македонско революционно верую, като нямаме “паре”, работата ще става “со дупе”.

За някои сделката може да изглежда перфектна. Други даже ни подвикват, бързайте момчета, бързайте, ето Румъния ще ни изпревари, а после и това няма да можем да продадем, американците направо ще си го вземат без пари. Нали по същия начин дадохме въздушното пространство, за операцията срещу остатъчна Югославия.

Само че, залагайки геостратегическото си пространство в името на националната сигурност, трябва да отчитаме и рисковете. Влизаме в един военен блок, в който още отсега се очертават значими противоречия между Европа и САЩ. Досега те бяха сдържани от Студената война, но утре двата полюса могат да решават сблъсъка на интересите си за сметка на нашите собствени. При това ние се оказваме евтина разменна монета, особено, когато нямаме геополитическа стойност, а геостратегическото ни значение се определя само от конюнктурни имперски интереси. Последните десетилетия на Балканите, довели до днешната неустановена западна граница на България, напълно илюстрират тази заплаха.