Ако трябва да сме честни, следва да признаем, че от известно време насам срещу правителството тече тотално дискредитираща го медийна кампания. Впрочем, забележително е, че във времето на “новата демокрация” повечето български правителства бяха свалени тъкмо по този начин, като присъствието на медиите в технологията на омаскаряването е постоянно и ключово. Затова и политиците ни не долюбват медиите и почти непрекъснато или ги обвиняват за всичките си проблеми, или воюват открито с тях. Сега и “жълтото време” е на път да повтори тази практика на предшествениците си. И да го постигне същата съдба.

Оплакванията и оправдаването на политиците с медиите обаче, е признак на политическа незрялост и аматьорско политическо поведение. Защото всъщност това си е оплакване от правилата на демокрацията и е все едно бедуините да се оплакват, че Сахара е пустиня, а ескимосите – че живеят сред ледове.

Стремежът на медиите да печелят пари от скандали и компромати е елемент от сърцевината на демокрациятга. От друга страна, свободата на словото и осъществяваният от общественото мнение контрол над властта са нещо, без което никоя демокрация не може да мине. И за обществото е много важно едновременно да има медии и за тях да не плащат управляващите (т.е. държавата). Като единствената подобна възможност е комерсиализацията им под някаква форма.

Свободата на словото в комбинация с комерсиалното начало, предполагащо конкуренция, предопределя съществуването информационен пазар, на който различните медии си съперничат, коя ще свърши най-добре работата си. Така на потребителя (т.е. избирателя) се поднасят разнообразни информации, различни източници на различни мнения и той може да си направи извода. При професионално изпълнение, властта няма как да остане безконтролна, журналистите – да не си получат хонорарите, а собствениците – печалбата. Това е механизмът, по който функционира “черната кутия”, наречена “четвърта власт”. Която е единствената, по света и у нас, изпълняваща ролята на реален стожер срещу корупция, злоупотреби, авторитаризъм и т.н. А свободата на словото е единствената преграда пред срастването на личностите с постовете им. Защото медиите са тези, които напомнят, че въпросните постове са обществена собственост.

са пряк удар на политиците срещу самите устои на демократичната система, на която те самите дължат властта си. Разбира се, възможността да влияят върху едни или други обществени процеси, натоварва медиите с тежка отговорност. Но реалната конкуренция между тях е достатъчно сериозна гаранция, че няма да се поддадат на искушението, обслужвайки единствено конкретни икономически или политически кръгове. Тази технология работи достатъчно добре в развитите демокрации, проблемът възниква в “обществата в преход”, където целта на някои медии е не толкова дългосрочната печалба, колкото финансовия “удар”, постигнат в резултат от сделка с властта или опозицията. Нерядко се създават медии, чиято единствена цел е да служат на текущи интереси, финансирани от политици или икономически структури, и чиято мисия съвсем не е търсенето на истината. Но които имат влияние, просто защото обществото не е достатъчно узряло за да ги различава и игнорира. Там, където има почва за подобен тип медии, противоотровата се нарича “откритост”. По принцип, благодатна почва за демагози и манипулатори има там, където няма информация. Където се борави със слухове и несигурни данни. И основна разлика между развитата и неразвитата демокрация е степента на откритост на властимащите. В първата тя се приема като като нещо неизбежно и необходимо, във втората политиците се страхуват от прозрачността и публичността, което създава и условия за манипулации. Типичен пример е скандалът с “Краун Ейджънтс”, около който има твърде малко чисти факти и твърде много спекулации.

Всички опити да се реши проблема с атаки срещу медиите са обречени на провал. Предишните правителства, опитали се да действат така, се издъниха тотално. Всички те обвиниха медиите, че посочват проблема, но не излязоха да посочат пречките, пречещи им да се справят с него. Българите обаче не са тъпаци за да повярват, че вестникът е виновен за корупцията на министъра, за който пише.

Днешните управляващи трябва да разберат, че не могат да победят медиите. И, че решението е те просто да се научат да работят с тях. Да ги превърнат в партньор, заедно с който ще представят на обществото своята политика, ще го убеждават в правилността и, вслушвайки се в ответния глас. Това е моделът на оптимално функциониращата демокрация и тя наистина работи добре там, където и позволяват да го прави. А ние тук се кълнем в демокрацията, но уважаваме само онази част от нея, която ни е изгодна и ни е качила на власт, смятайки останалите за вредни. Затова не е ли логично, че непрекъснато воюваме, вместо да си партнираме… И не е ли логичен резултатът?