Характерна черта на българския преход е липсата на ясна държавна политика в различните сфери. Това е особено силно изразено в областта на образованието. Всъщност основната цел на този образователния процес е да направи отделния индивид способен да допринесе за благото на обществото, в сферата, за която разполага с най--добри възможности. От успешното практическо приложение на това схващане и двете страни могат само да спечелят - индивидът, получавайки удовлетворение (включително и материално) от реализацията на способностите си, а държавата - от постигането на по-висока ефективност.

За осъществяването на тази цел обаче, държавата е страната, която задължително трябва да поеме инициативата. В развитите западни демокрации именно това е нейната ролята - тя е, която определя правилата и следи за тяхното спазване. Като че ли това е и

в България. Изглежда никой от политиците ни няма ясна визия за това, къде точно иска да стигне и, как точно да го направи.

Разумната държавна политика в областта на образованието би трябвало да държи сметка за два основни момента.

Първо, образованието определя икономическия потенциал на една страна – това, на какво точно ще се учат младежите днес, до голяма степен предопределя с какво ще могат те да допринесат за обществото утре. Държавата разполага с възможности да въздейства върху системата на образованието и основният критерий, който трябва да следва при използването на тези механизми е свързан с това, какви са икономическите дадености и приоритети. Именно по този начин трябва да се определят например бройките първокурсници в различните университети. В противен случай ще продължим да бъдем свидетели, как държавата плаща в продължение на няколко години за създаването на безработни, или в по- добрия случай - на хора, които биха могли да работят онова, което работят и без да са учили това, което са учили. Другата възможност е да се търси професионална реализация в чужбина. Тогава пък се получава, че бедна държава като България подпомага богатите западни страни, защото най-често именно там младите специалисти търсят реализацията си. Липсата на стратегия в това отношение води до голямо и много неефективно изразходване на ресурси.

В момента по-голямата част от студентите в България учат просто за да има какво да правят. Още повече, че самата система в университетите не стимулира нито студенти, нито преподаватели да дават най- доброто от себе си. ВУЗ-овете се стремят да увеличават броя на първокурсниците, не защото последните имат добри шансове за професионална реализация след дипломирането си, а просто за да могат да намират работа на висококвалифицираното (по правило) “преподавателско тяло”. За съжаление тази система не съдейства по никакъв начин за преодоляването на икономическата криза.

Вторият важен аспект е да се определи в дългосрочен план

би желала да развива България. Основните възможности тук са две: развитие на индустриално производство или на високотехнологично такова (приказките за икономика, основаваща се само на туризма и селското стопанство, са просто загуба на време). Всъщност това е ключов избор, защото в голяма степен определя и насочеността на образователната система. Докато промишленото производство не изисква висококвалифициран труд, при високите технологии е точно обратното, т. е. държава, която се стреми към развитието на високотехнологични отрасли в икономиката си, ще се нуждае и от много по-добра образователна система за подготовка на нужните й кадри.

Състоянието на нещата в България към момента не дава много основания за оптимизъм, защото макар на думи да се очертава като приоритетно именно развитието на високите технологии, реалното състояние на нещата е съвсем различно. Разбира се причините за това са комплексни и една промяна изисква време, но в момента хората, които се занимават с по-ниско квалифициран труд в общия случай са сравнително по- добре заплатени от хората на “умствения труд”. А една от основните причини за инвестирането в образование на Запад е неколкократната разлика в заплащането. Ако този стимул липсваше, далеч по-малко хора щяха да са съгласни да загубят доходите си за цели четири години, за да придобият професионална квалификация.

В днешното общество основният мотив за повечето действия са икономическите изгоди от тях. Тоест, възниква въпросът, къде е стимулът да си по-образован, ако имаш намерение да се реализираш в България? И когато се разсъждава върху отговора, добре е държавниците ни да не забравят, че на съвременния етап имат по-добри шансове за успех в глобален план именно държавите, основали икономиките си на производството на високи технологии. Би било наистина жалко ако не използваме вече съществуващия потенциал - човешките ресурси на страната, получаващи високо признание навън, както и квалифицираните преподаватели. За да можем да се възползваме от тях обаче е необходимо да се провежда дългосрочна държавна политика в сферата на образованието. В противен случай ще продължи практиката да се търси възвръщаемост на инвестициите в образованието най-вече извън пределите на България.