През март 2002 официално прекрати съществуването си Югославия. Известно е, че тази държава бе ликвидирана на два пъти и през миналия век – в 1941 вследствие немската окупация и петдесет години по-късно – заради разпадането на така наречeната СФРЮ. И в двата случая, федерацията успя да възкръсне от пепелищата. Този път обаче, възраждането и изглежда невъзможно, най-вече заради качествено различната ситуация както в Европа и света, така и в бившите югорепублики.

Първият измежду тях е, разбира се, класовият принцип, позволил под предлога за необходимостта от установяване на работническо-селска диктатура да бъдат ликвидирани радикалните националисти от различните етноси, като за такива са нарочени всички противници на комунизма. Вторият е принципът за удовлетворяване на “държавните стремежи” на всички славянски народи, населяващи страната, за да се избегнат потенциалните конфликти помежду им. Така съюзни републики на нова Югославия стават не само Сърбия, Хърватия, Словения и Черна гора. Тито създава голямата по територия и твърде разнообразна по етнически състав Босна и Херцеговина, признавайки за нация местните мюсюлмани. И като капак дава национални права и право на собствена “държавност”, в рамките на СФРЮ, на измислената “македонска нация”. По отношение на неславянските етноси, маршалът предпочита да се придържа към предвоенната кралска политика на “отложените решения”. Последното се оказва сравнително безопасно във Войводина, където има значително унгарско малцинство. Но в случая с Косово, където още тогава албанците преобладават, този курс прави сблъсъка само въпрос на време. При това Косово, за разлика от Войводина, получава при създаването на социалистическа Югославия само права на автономен район в състава на Сърбия. Макар че, в крайна сметка, то все пак става автономна област. Претенцията му да се превърне в една от републиките на СФРЮ обаче, предизвиква остър конфликт между Белград и косоварите.

Във външнополитическата сфера Титова Югославия се оказва далеч по-амбициозна от онази на крал Александър. Все пак маршалът така и не успява да реализира мечтата си за създаването на Балканска федерация с център Белград, в която освен юго-републиките се предвижда да влязат Албания и България. Но дори и отказвайки се от този наполеоновски проект, Тито се чувства напълно уверено – той блестящо използва конфликта си със Сталин за да маневрира в продължение на десетилетия между Изтока и Запада, базирайки се на прословутата идеология на “неприсъединяването” и оглавявайки едноименното движение на лидери от Третия свят, които (подобно на него) демонстрират симпатии ту към единия, ту към другия от противопоставящите се “лагери”, без обаче да се доближават до тях на опасно близко разстояние.

На пръв поглед изглежда, че новата Югославия е далеч по-стабилна от предишната. Може би, защото в годините на разцвета и никой в Белград не се и опитва да си отговори на два простички въпроса: какво ще стане, когато Тито умре и, как ще се развият нещата, когато социализмът окончателно се изчерпа като система. И едното, и другото се струват на тогавашния юго-елит безкрайно далечни. През 1980 обаче Тито умира, а само десетилетие по-късно рухва и световната социалистическа система.

Този път катастрофата застига Югоимперията в момент, когато тя преживява сериозна икономическа и идеологическа криза. Идеята за “братството” и “единството” на югославските народи отдавна вече не работи, а пропастта между “пост-австроунгарския” и “пост-османския” сектори на югославското пространство става все по-дълбока. Още по времето на Тито отделните републики старателно се “ограждат” една от друга, но след смъртта му окончателно изчезват и последните сдържащи фактори в това отношение. Друг е въпросът, че не всички споделят идеята за пълна ликвидация на съюзната държава. Словения и Хърватия се стремят към независимост, Босна и Македония се опасяват, че обявяването на независимостта ще бъде последвано от конфликти на етническа основа. Въпреки това и те не желаят да останат в състава на Югославия. Що се отнася до възглавяваната от Милошевич Сърбия (и Черна гора), тя на пръв поглед не е против независимостта на съседите си, но … само, ако бъде възстановена “историческата справедливост”, т.е. ако към нея бъдат присъединени всички “населени със сърби земи” (дори и ако сърбите там съвсем не са мнозинство). Впрочем, “справедливостта”, в интерпретацията на Милошевич, изисква също запазване на всички несръбски територии, намиращи се в състава на Сърбия, както и ликвидирането на повечето, дадени им по времето на Тито, права. Неслучайно едно от първите решения на Слобо като сръбски президент става отмяната на автономията на Косово и Войводина.

Тази позиция на Белград до голяма степен предопределя и стремителния разпад на СФРЮ, и последвалите войни в пост-югославското пространство, и краха на “Третата Югославия”. Впрочем, дори и възникването на последната става донякъде случайно - малко преди окончателното разпадане на страната хора на Милошевич организират пуч в черногорската столица Подгорица, в резултат от който на власт са поставени привърженици на сръбския лидер. Така, обявяването на Съюзна република Югославия, обединяваща Сърбия и Черна гора, става символичен акт, демонстриращ възможността от запазване на федералната държава (и то именно при сръбските условия).

Освен това, в Белград се стремят да запазят статуквото и по чисто практически причини: обявявайки съставената от само две републики СРЮ за правоприемник на обединявалата шест републики СФРЮ, сръбското ръководство, автоматично трансформирало се и в югославско, разчита да получи правата върху собствеността на бившата държава. Което до голяма степен му се отдава…

Всъщност, още от първия ден на съществуването си, СРЮ се превръща просто в

Фактически първото лице в тази “държава” е сръбският президент Милошенич, който само след няколко години става президент на Югославия. Междувременно обаче, непосредствено след шока от “военните години”, черногорският елит започва все по-открито да поставя на преден план собствените си права и интереси и, след като не среща разбиране в Белград, все по-малко се интересува от бъдещето на СРЮ. На практика, обособяването на републиката от Сърбия започва дори не при сегашния президент Джуканович (както обикновено се смята), а още при предшественика му Моимир Булатович, приключил кариерата си като юго-премиер. Именно Булатович създава черногорското министерство на външните работи, опитвайки се провежда собствена външна политика и става яростен привърженик на запазването на Югославия едва след като открива, че идеята за черногорския суверенитет окончателно е монополизирана от съперника му Джуканович.

Струва ли си да напомняме, че въпреки наличието в Черна гора на достатъчно влиятелни кръгове, подкрепящи съществуването на единната държава, болшинството от населението на републиката бойкотира югославските президентски и парламентарни избори. Да не говорим, че републиката формира собствено икономическо пространство, където се използва еврото, а не динара. И, ако не бе изключително силния натиск на Европейския съюз върху Подгорица, последната отдавна би обявила пълна независимост.

Така или иначе, новата държава “Сърбия и Черна гора” (която едва ли ще просъществува дълго) вече няма нищо общо с Югославия. Зад нея вече не стои никаква идеология – нито тази на регионалната супердържава, нито дори онази на “Велика Сърбия”. Това е просто обединение на две държави, принудени най-после да признаят, че гръмкото име “Югославия” никога не е било название на страна, а най-вече отражение на

на белградския политически елит от миналия век. Елит напуснал безславно обществената сцена, оставяйки след себе си единствено рухнала икономика, травмирано от десетилетията на комунистическа и шовинистична пропаганда население и куп неразрешими проблеми (като бъдещето на Косово например)…

Днес сърбите и черногорците са изправени пред далеч по-сложна задача – да изградят една малка европейска държава на Балканите. Държава, която няма да претендира за някаква особена роля или хегемония в региона, но затова пък способна да гарантира на гражданите си достоен живот – цел несъмнено съвършено чужда на всички онези, които ръководеха страната с романтичното име “Югославия” през последните седемдесет и пет години.