Ханс Линдквист е роден през 1943 в Северна Швеция. По професия е адвокат. Член е на ръководството на Шведската партия на центъра, която на няколко пъти през 90-те бе в правителството на страната. Депутат в Европейския парламент през 1995-1999. Автор на няколко книги, посветени на проблемите на евроинтеграцията и европейския валутен съюз. От април 2000 е координатор на ТЕАМ – Европейски алианс срещу Маастрихт, обединяващ повече от 50 различни организации от целия политически спектър, противопоставящи се на превръщането на ЕС в свръхцентрализирана европейска супердържава, управлявана от бюрократичния апарат на Съюза в Брюксел, и защитаващи идеята за Обединена Европа на независимите и суверенни национални държави. Сред тях са и Брюжката група, ръководена от Маргарет Тачър, британската “Индепендънс парти”, както и формациите на Шарл Паскуа и Филип Дьо Вилие във Франция. През май Ханс Линдквист бе в България по покана на председателя на Института за балкански и европейски изследвания Тодор Кондаков и се срещна в Народното събрание с депутатите на ВМРО. Интервюто, което Ви предлагаме, бе дадено специално за НИЕ, непосредствено след пресконференцията на г-н Линдквист в Агенция “София-прес”.

В продължение на пет години бях член на Европейския парламент. През тези години участвах във вземането на около 2800 различни решения. От тях 2500 предоставяха повече пълномощия на централата на Съюза в Брюксел. Те не бяха в полза на европейските нации, на регионите или общините, а винаги в посока към увеличаване и централизиране на властта в ръцете на чиновниците от апарата на Европейския съюз. Виждаме резултатите – падат националните граници, създава се единна валутна система, предстои изграждането на обща армия.

Освен това занапред, в така наречената Междуправителствена комисия, всички решения ще се вземат с мнозинство, т.е. няма да има право на вето. По-точно, малките държави няма да могат да налагат вето, защото големите на практика ще могат да го правят. По време на престоя си в Европейския парламент се убедих, че усилията са насочени към изграждането на нова държава – европейска единна свръхдържава. Има хора и финансови кръгове, които смятат, че това е добре, защото отговаря на интересите им, но много други не са съгласни. Аз съм от последните, защото не мисля, че формирането на Европейска супердържава е истинската цел на сътрудничеството между европейските народи, както и че тя може справедливо да обслужва интересите на всеки един от тях.

Да, той изрази това, което виждах да се подготвя през петте години, прекарани от мен в Европейския парламент. Фишер открито заяви, че желае създаването на единна Европейска държава с двукамарен парламент и президент, избиран подобно на френския и очевидно разполагащ с подобни големи пълномощия. Германският външен министър направи тези предложения на 12-ти май, по време на своя лекция, заявявайки, че тъкмо в качеството си на външнен министър предлага Европейският съюз да се трансформира в държава – федерация, подобна на Съединените щати, уж за да се засили стабилността на Европа. Въобще не бе засегнат обаче въпросът, чия стабилност и благоденствие биха се усилили по този начин. Може би на големите държави в ЕС, но не и тази на малките държави-членки. Ето защо мисля, че това би било в голям ущърб на скандинавските страни, но също и на малките страни, кандидатстващи за членство в Съюза, като България например. Хората не искат сътрудничеството все повече да се прехвърля на едно “наднационално” , т.е. независещо от отделните нации, ниво. Те искат по-голяма независимост, вътрев в ЕС, за своите страни и за своя труд.

Това е много важен въпрос. Напоследък често пътувам в балтийските държави – Естония, Латвия и Литва, а също в Полша и Унгария. Сега съм в България. Изключително се радвам, че можах да се срещна с българската общественост. И у вас, както и в изброените по-горе страни, видях това, което по-рано се случи и в Швеция. Преди да влезем в ЕС, у нас имаше голям дебат за последиците от тази стъпка за земеделието. За съжаление, предупрежденията за тези последици, които бяха отправени, останаха без достатъчно внимание. И ето ги резултатите. През последните пет години, откакто сме в ЕС, дребните ни земеделски стопани бяха буквално унищожени. Днес техните събратя в Полша с право се опасяват, че ги чака същото и чрез своите организации поставят въпроса на вниманието на обществото. Трябва да сте наясно, че приобщаването на изброените по-горе страни, сред които е и вашата, ще има като последица и нов ръст на безработицата. Те все повече ще се превръщат в прости вносители на стоки от по-големите западни държави, т.е. просто в техен пазар.

Аз съм решителен привърженик на сътрудничеството между европейските държави. Мисля обаче, че не бива обединена Европа да се гради по начин, който не се подкрепя от хората. Спомням си референдума за Договора от Маастрихт, проведен през 1994 във Франция. Никой не вярваше, че 48% от французите ще гласуват против. Но те го направиха. Защото не искаха да се откажат от собствената си държава в името на някакво наднационално държавно формирование. В Швеция бе същото – почти същите проценти. Смятам, че идеята за сътрудничеството между независими и суверенни европейски държави е много добра и перспективна. Особено по въпроси като опазването на околната среда или търговията, които са важни за всички. Но проблемите за националната отбрана, армията, националната икономика, валутата, полицията – не, това е прекалено. Тези неща не бива, а и не могат, да бъдат решавани на някакво си наднационално равнище.

В това отношение днес има голямо объркване и преплитане на функциите. Съществува организация като НАТО, в момента пък се дискутира сливането мажду чисто военно-отбранителния Западноевропейски съюз и ЕС. Обсъжда се изграждането на Европейски въоръжени сили, в началото на брой 60 хиляди души. Това бе решено в Хелзински, в края на 1999, а по-конкретни решения ще се вземат тази година в Ница, където ще бъде свикана следващата междуправителствена конференция. За неутрални държави като Швеция, Ирландия, Финландия и Австрия, членството в един милитаризиращ се Европейски съюз, очевидно представлява проблем. Защото не можеш да бъдеш неутрален и в същото време да се обвързваш със съюз, които борави не само с икономически, но и с чисто военни средства. Затова мисля, че идеята за създаването на европейска армия е извънредно опасна. Това би било източник на много силно напрежение, преди всичко в отношенията между ЕС и Русия. Още повече, че европейската армия, на практика ще допълва тази на НАТО. В Москва и сега смятат, че след като НАТО се доближава все повече до нейните граници, включвайки страни от Източна Европа, то и Русия следва да се въоръжава, при това с още по-бързи темпове, отколкото преди. По същия начин биха погледнали и на милитаризацияга на ЕС. А това води до нарастване на напрежението, на заплахите.

Именно за да не стигаме дотам, е толкова необходимо да има неутрални страни между Запада и Русия. Те биха могли да преговарят и с Брюксел, и с Москва, без да членуват в някаква военна организация. Неутралните държави са най-добрите посредници за решаването или предотвратяването на конфликтите. Един пример – бившият финландски президент Ахтисари в момента е в Лондон като посредник, търсещ постигането на разбирателство между различните враждуващи групи в Северна Ирландия.

Спомням си Швеция преди десет години, през 1990, когато страната ни стартира преговорите за присъединяването си към ЕС. Не знаехме почти нищо за Европейската общност. Е, известни ни бяха някои неща, в икономическата сфера, общия пазар. Населението беше оптимистично настроено – цели 80% бяха за членството, макар че повечето хора не знаеха разликата между ЕС и Съвета на Европа например. Информацията беше извънредно оскъдна. Тук е същото, същият стадий на неинформираност на същия стадий в преговорите. Силно се надявам, че и отделният българин, и партиите, които държат на демокрацията и защитата на националните интереси, каквато е ВМРО, ще положат максимални усилия за да информират обществеността, кое е плюс и кое – минус в това присъединяване. Иначе не можем да говорим за преговори, а просто за диктат. Политиците в Парламента и медиите, журналистите, носят огромна отговорност в този случай. Те трябва да споделят всичко с обществото, да показват обективните факти. Това е тяхно задължение.