Националният икономически модел

Георги ПАНОВ

Досегашното управление на Съюза на демократичните сили демонстрира за пореден път, че ултралибералната и откровено антисоциална икономическа политика, макар и да гарантира известна финансова стабилност, очевидно е неспособна да обезпечи постъпателно развитие на националната икономика. В този смисъл, тя не може да се разглежда и като истинска алтернатива на политиката, провеждана преди това от бившите комунисти, а по-скоро като нейно естествено продължение. Сегашният икономически курс на практика насърчава единствено сенчестия бизнес и води до спад в реалните доходи на българина, както и до масова безработица. Социалната политика на управляващите е под всякаква критика – поредно доказателство за това е ходът на здравната реформа например. На всичкото отгоре, правителството не желае да подкрепи националния капитал, българския предприемачески дух, който освен че се сблъсква с бариерите, издигнати от чуждестранната конкуренция, не може да разчита на държавна подкрепа дори, когато същата тази конкуренция безпрепятствено прониква на нашия пазар.

Най-доброто доказателство за

Съвпадението между сегашната либерална политика и левите икономически теории

е искрената убеденост на управляващите, че всички необходими за обслужването на външния дълг или за провеждането на структурните реформи средства, следва да се съсредоточат в ръцете на държавата, която уж най-добре знаела, как да ги изразходва. При това тези средства продължават да се осигуряват по-най лесния начин – чрез облагането на предприятията и частния бизнес с все нови и нови данъци и такси, което на практика задушава производството, руши националната икономика, води до все по-голяма безработица, с две думи постепенно развихря класическата спирала на икономическата криза. Плановете на Международния валутен фонд, основаващи се на надеждата, че ограничаването на вътрешното потребление ще ориентира българската икономика към разширяване на износа и по този начин по-бързо ще бъдат покрити външните дългове, се оказаха нереалистични. В крайна сметка, ако сегашното правителство действително се опитва да строи капитализъм в България, това е един “социалдемократически тип” капитализъм, с всичките му недостатъци. Продължавайки и занапред да робуваме на левите икономически концепции, рискуваме окончателно да затънем в перманентна икономическа криза. От друга страна, отказът от левия икономически модел и изграждането на нормална и ефективна икономика изисква не само структурни икономически реформи, но и цялостна промяна на държавната икономическа политика. И най-важното за тази промяна е укрепването и разширяването на вътрешния пазар. В нашите условия то може да стане, преди всичко, чрез увеличаване доходите на хората, заети в обществения сектор. Това ще доведе до ръст на тяхната покупателна способност, а то, на свой ред, до ръст в националното производство. Ще последва ограничаване на безработицата, а оттам и нов подем в производството. Икономиката постепенно ще тръгне нагоре. Това, между другото е

Познат механизъм

прилаган успешно от консервативни политици като Рейгън и Тачър, които тъкмо благодарение на него успяха да измъкнат страните си от икономическата рецесия. Разбира се, подобна политика трудно би се реализирала в условията на съществуващия у нас валутен борд, но днес, три години след въвеждането му, става все по-ясно, че той очевидно не оправдава очакванията. Не издържат сериозна критика и твърденията, че българският вътрешен пазар е твърде малък за да даде дори начален тласък за развитието на националната икономика. Основният проблем в случая е друг – как да се намерят необходимите средства за стартирането на подобна политика. Те биха могли да дойдат, от една страна, благодарение съкращенията в разходите за поддържането на държавния апарат, които и днес продължава да е прекалено бюрократичен и неефективен, като при това за издръжката му се изразходва значително по-голям процент от националния доход, отколкото в повечето западноевропейски държави например. Извършвайки радикална реформа на държавния апарат, трябва обаче да обезпечим необходимите средства за три неща: здравеопазване и социално осигуряване, образование и отбрана.

Друг източник на средства, безспорно продължава да бъде приватизацията. Която обаче до този момент се извършва без въобще да се държи сметка за интересите на националната икономика, съобразявайки се предимно с големината на комисионата, предложена от един или друг кандидат да се сдобие на безценица с ключови за стопанското ни развитие предприятия. В резултат от това, значителна част от вече приватизираните обекти, или значително снижават стопанската си активност, или пък въобще престават да съществуват, изхвърляйки на трудовата борса все нови и нови безработни. Тъкмо поради това, занапред предимства в приватизационните сделки, следва да имат българските граждани и националния капитал, доколкото такъв все пак съществува. Изключително необходимо е създаването на условия за бързото

Връщане на изнесените в чужбина български капитали

и реинвестирането им в националната икономика. Колкото и трудно постижимо да е, на фона на сегашната мизерия и икономическа разруха, държавата следва целенасочено да подпомага изграждането на български транснационални корпорации, съдействайки всячески за успешните им изяви на световния пазар.

От ключово значение, разбира се, е създаването на максимално благоприятни условия (включително премахвайки част от сегашните убийствени данъци) за средния и дребен частен бизнес. Той, между другото, няма вечно да си остане такъв – възможностите му ще нарастват паралелно с успеха на така осъществяващата се радикална икономическа реформа.

Кой може да реализира всичко това, да сложи край на корупцията и далаверите, които съсипват българската постсоциалистическа икономика? Единствено една нова и национално ориентирана политическа десница, с подкрепата на цялата нация и, преди всичко, на младите хора – новото поколение, което е обречено да доведе тази реформа до успешния и край.