Никола СТЕФАНОВ

 Десет години след началото на така наречения “преход”, участта на поколението, посрещнало с такъв неподправен възторг рухването на комунизма и искрено вярващо въз възможността за изграждането на нова процъфтяваща и демократична България, би трябвало да тревожи политиците ни далеч повече, отколкото партийните междуособици и компроматни “войни”, повече дори от задълбочаващите се икономически трудности.

Подобно на своите деди, преживели рухването на националните идеали в балканските и световни войни, на бащите си, чиито живот премина в строежа на една предварително обречена на провал социална утопия,

Днешното поколение българи

е изправено пред краха на най-съкровените си надежди и идеали. Напоследък дори реалните демократични промени, осъществени след 1989, придобиват все по-съмнителна стойност, на фона на тоталния разгром на националната икономика, ширещата се корупция и престъпност и невероятната морална криза, поразили нацията.

Едва ли някога българският народ се е намирал в такава безпътица, дори и в столетията, прекарани под чуждо иго.И това не е случайно, то не е от вчера. Всъщност целият ход на българския културен и политически живот, особено през последните 50-60 години, съвсем естествено води към днешната тотална деградация, към сегашната дълбока криза на българското национално самосъзнание. И главната причина за всичко това не е толкова сегашната ни икономическа и духовна безпомощност, а преди всичко липсата на историческо съзнание у онези, които си въобразяват, че могат да определят националната съдба, да водят българската нация напред. Цялата трагичност на днешната ситуация произлиза от некадърността и продажността на така наречения “български елит”, защото ако има политика, която да се е развивала съвършено случайно, без оглед на принципи и творчески традиции, без всякаква връзка с реалните нужди на нацията, но в тясна връзка с всевъзможни и най-често тотално противоречащи си чужди интереси, то това е именно българската политика през последния половин век, включително и през последните десет години. Липсата на истински политически мъже в обществения ни живот, се обяснява тъкмо с тази липса на всякакво съзнание за традиция. Защото съществуването на политическия елит се основава преди всичко на усещането му за историческите перспективи на нацията и нейната мисия.

Благодарение фаталната липса на историческа приемственост, на ясна стратегия за националното ни развитие, днес сме я докарали дотам, че вече не вярваме в способността си, именно като нация и като национална държава, ефективно да участваме в съвременния световен живот. Ето заради това все повече българи късат пъпната си връв с Родината, опитвайки се на чуждо място и като чужди граждани да усетят реално пулса на същия този живот.

Осемстотин хиляди млади наши съотечественици са напуснали страната през последните десетина година. Цифрата е кошмарна, особено на фона на отрицателната раждаемост и рязко променящата се демографска картина у нас. Още по-трагично е, че вместо да се опитва да следва някаква ясна програма за съхраняване връзката между Отечеството и стотиците хиляди нови “външни българи”, държавата ни продължава да се задоволява с инцидентни и недобре обмислени прояви, чиито ефект обикновено си остава чисто пропаганден.

Впрочем, масовата емиграция не е единствената индикация за

Краха на надеждите

на цяло едно поколение, че действително ще може да се реализира в родината си, спомагайки за възвръщането на някогашното и величие и роля на Балканите и в Европа. Други млади хора (чиито брой варира между няколко десетки и няколкостотин хиляди) търсят утешение и забрава в наркотиците, просто защото реалността в собствената им държава, нерядко е по-страшна дори от кошмарите, родени в тяхното, отровено от хероина и амфетамините, съзнание. Към това впрочем ги тласкат не само трудностите в битката за физическо оцеляване, където, на фона на все по-масовата безработица, шансовете на младите са мизерни, но и скандалната бездуховност, отказът от традиционните национални ценности и целенасоченото налагане разрушителните стойности на така наречената “масова култура”.

Колко струват лозунгите за приобщаването ни към Европа, когато в България се налага един съвършено чужд на модерното европейско общество олигархичен модел, в който отсъства средната класа – този естествен стълб на всяка една просперираща национална държава? И възможно ли е да се говори за “цивилизационен избор”, когато страната ни все повече заприличва на типична изостанала държава от така наречения Трети свят, с непрекъснато влошаващо се образование, здравеопазване и социална система, където процъфтяват единствено корупцията и организираната и неорганизирана престъпност? Що за европейски политица са тези, допуснали в страната им проституцията и контрабандната търговия лека полека да се превърнат в основно средство за препитание на младите хора?

В случая обаче, много по-важен е отговорът на един друг въпрос.

Има ли реална алтернатива

на тотално провалилият се “ляво-либерален модел” на българския преход? Тоест, има ли шанс да бъде спасено поредното “изгубено поколение” на България? В случая не става въпрос за проста промяна на политическата принадлежност на управляващите, защото идването на власт на толкова рекламираната напоследък “широка ляво-центристка коалиция” по-скоро би влошило ситуацията. Още повече, че нейният “гръбнак” – Социалистическата партия, нито разполага с ясна стратегия за излизане от кризата, нито пък е преодоляла зависимостта си от своя застаряващ и носталгично настроен електорат.

А напрежението в обществото продължава да нараства, тук таме то вече избива в призивите на разочаровани бивши апологети на “либералната демокрация” и откровени неокомунисти към военните, “да вземат властта”, или пък в истеричните и неадекватни реакции на част от управляващите, стреснати от призрака на авторитарната диктатура. Всъщност, България действително се нуждае от преврат, но не от военен, а от радикален преврат в начина ни на мислене. Последното се отнася, преди всичко, за онези, които се причисляват към родния политически “елит”. Да, обществото ни наистина се нуждае от диктатура, но единствено от диктатурата на закона. Именно нейното налагане е единственият път за спасение на Отечеството. И, след като политическите партии не са в състояние да я осъществят, съвсем естествено е хората да обърнат поглед към Националното движение, формирало се около ВМРО, както и към различните граждански обединения, с участието на известни български интелектуалци. Това обаче съвсем не застрашава крехката ни демокрация. Тъкмо напротив, то може да се окаже верния път за нейното оцеляване.

В ситуация като днешната, България не може да си позволи още едно “изгубено поколение”. Просто защото това окончателно би я превърнало в държава със затихващи функции, обречена окончателно да изчезне през следващите едно-две столетия. Затова трябва да осъзнаем, че

“Изгубеното поколение” може да бъде спасено

единствено чрез една нова вяра, чрез една нова философия, способна да избистри умовете и мобилизира творческите сили на нацията за поредно Възраждане. Тази философия има простично име – “национална демокрация”. Успехът в налагането и би имал действително исторически последици. Защото това би било началото на истинската революция, която няма да бъде нито либерална, нито социалистическа, а преди всичко национална, поставяйки си за цел възстановяване икономическата и духовна независимост на българския народ и утвърждаването му на достойно за него място сред останалите народи на планетата.