Спиридон КАЗАНДЖИЕВ
Авторът е роден през 1882. Завършва славянска филология в СУ “Св.Климент Охридски”. Следва философия в Лайпциг и Цюрих, където защитава и докторска дисертация. Известно време е учител в София и Русе, сражава се по фронтовете на Балканските и Световната войни. От 1920 е доцент, а от 1924 извънреден професор във Философско-историческия факултет на СУ. Умира през 1951. Творчеството му е предимно в областта на психологията (обща, военна или психология на масите) и естетиката. Статията, която публикуваме със значителни съкращения, е писана през 1935.

Националното чувство е опора на дълбоките и стихийни внушения, сплотявали народите, увличайки ги в продължителни и жестоки борби. Независимо от характера и последиците от тези борби, огромната материална и духовна сила, проявявана в тях, в крайна сметка винаги е опирала до едно живо и напрегнато национално чувство. Няма национално възраждане, което да не е било изнесено от силата на това чувство и няма упадък, който да не се дължи на неговото отслабване. Времето, в което живеем, отново извежда националната идея на преден план. Общото разстройство на живота, будещо страх и несигурност не само у отделните индивиди, но и у самите народи, както и необходимостта да се намери трайна основа за жизненото устройство отвъд всички противоречия и разединителни сили, кара хората да се обръщат към националната идея и да търсят изход от затрудненията в силата и средствата на националното съзнание.

Стремейки се към

Ново възраждане

на българите, говорим за народно единение, национална просвета, национална култура и национална държава и търсим да събудим и увлечем в творческото дело за тях духовната сила на народа, неговото национално съзнание. За да бъдат обаче усилията ни уверени, а действията целесъобразни, трябва да си изясним същината му, неговото психологическо и морално съдържание. Началният етап от развитието на националното съзнание е свързан с националното чувство. Последното е продукт на общността, у отделния индивид, извън тази общност, то не може да се прояви. То извира от племенното родство, от географските и климатични условия, от духа на езика, вярванията и обичаите, най сетне - от общите прилики в живота на индивидите, съставляващи общността.

Много по-голям интерес представлява обаче вторият етап от развитието на националното съзнание. Докато първият е неговата “наивна форма”, вторият представлява съзнателната или “критическата” му форма. Националното съзнание и в този етап почива върху националното чувство, но психологическата му структура се съвсем друга. То е вече не само чувство и инстинкт, но и сложен идеен комплекс. Народните особености са вече осъзнати, чрез тях се е достигнало до идеята за националната индивидуалност.

На първо място в съдържанието на това будно национално съзнание стои мисълта за духовното единство на народа, зависещо от такива фактори като географските условия, климат и ландшафт, общността на езика или общата история. Не по-малко значение има и религията. Духовното единство на народа е отразено в бита, националното морално и религиозно съзнание, изкуство и философия, най-сетне в обществения и политическия живот. Навсякъде обаче, то не се отразява само пасивно, а и активно се твори. Ето защо националното съзнание, в критическата му форма, като национално самосъзнание, предполага не само осъзнаване на националния дух във всичките му зависимости и особености, но и активно опазване и култивиране на тези особености като основа на едно органично развитие отвътре навън, от духа на нацията. Общността на човечеството, за която мечтаят космополитите не може да бъде основа на такова развитие. Защото, в сравнение с физическата и психическа реалност на националната общност, тя си остава само абстрактна идея. Неслучайно всяко значително творчество в литературата и изкуството е било винаги национално.

На второ място в съдържанието на националното съзнание стои мисълта за индивидуалността на народа, за неговата самоценност. На свой ред националната самоценност и чувството на самоуважение предполагат

Национална независимост и суверенитет

Последната също е съставка на националното съзнание, а то е непременно психологическо и морално условие за извоюване и запазване на националната духовна и политическа независимост. Отслабването на стремежа към самостойност у един народ, или готовността му да жертва отчасти или изцяло суверенитета си, е признак за заболяване или израждане.

Погрешно би било да се мисли, че стремежът към национално съхраняване може и трябва да се осъществява за сметка на другите националности. Един народ може да осъществи своята историческа мисия само в сътрудничество с другите народи. В сътрудничество, но не в робство!

Трета основна съставка в съдържанието на националното съзнание е солидарността между отделните сънародници. Солидарността е чувство за съпринадлежност към едно общество, чувство на взаимна зависимост и отговорност и на взаимно доверие между членовете му.

Така, националното съзнание не е само биологическа или етнографска проява, то е и морална сила, която следва непрестанно да се култивира, ако народът иска да се развива и утвърждава. Без национално съзнание нацията отслабва, разлага се и с течение на времето умира исторически, обратно - чрез това съзнание, тя се организира в общност с една душа. Но култивирането на националното съзнание е непрестанна работа над колективния и индивидуалния морал. В това тъкмо е смисълът и на националното възпитание. То не е само работа в духа на националния стил и форма, то е и грижа за социалното чувство и моралното съзнание на отделния индивид, защото чрез връзките с националната общност той се изгражда и утвърждава като морална личност. Историята ни учи, че само в епоха с изнесено напред национално съзнание се раждат велики представители на народа и че само такива личности са истински национални водачи. Именно този път ние бяхме пренебрегнали и много от днешните ни нещастия се дължат на това. Време е отново да го потърсим и тръгнем по него съзнателно и смело.