Татяна Н. ТОДОРОВА
Авторката е историк-краевед. Статията се публикува с любезното съдействие на Агенцията за българите в чужбина

Създаването на единна, сплотена нация е сложен и нееднозначен процес, доколкото в цялостния и организъм, влизат не само “закрепените” със закон към територията на съответната национална държава граждани, но и онези, носещи заложена в гените си информация за вековната култура, традиции, обичаи на народа, от който са произлезли, макар формално да са граждани на други държави. Последното с пълна сила важи и днес, в началото на третото хилядолетие, за няколко хиляди души, запратени по волята на съдбата в пустините и степите на Централна Азия, но продължаващи да се наричат и чувствуват БЪЛГАРИ. Първите

на територията на съвременен Узбекистан, са от средата на 19 век. Тогава, анексирайки тези земи, Русия създава Туркестанското Генерал губернаторство. През 1876 година е завършен и строежът на Закаспийската ж.п. линия, свързваща Русия със Самарканд. В него, като млад дипломант на Петербургската военна академия, участва капитан Владимир Вазов (по-късно генерал), брат на народния поет. Тогава започват и географски, етнографски и др. научни изследвания, в които са привлечени доста българи. Така, в научната експедиция на Н. А. Северчов, описала достойнствата на азиатските земи, е и българинът, полковник Матев, автор на серия публикации и научни съобщения в руския печат.

Малко по-късно тук се появяват и първите български заселници. Неблагоприятните природни условия не ги спират. В покритите си каруци, те возят най-скъпото си – семействата с децата, а също - лозови разсади и зеленчукови семена. И въпреки първоначалните ограничения, само за няколко години успяват да наложат редица нови земеделски култури. От тогава до днес, задължителен компонент на традиционната узбекска кухня са българските чушки и червени домати. Някои български сортове грозде пък са в основата на популярните местни вина “Белое столовое” и “Кагор”.

Първите заселници били пръснати из Ферганската долина, в района на река Сър-даря и основно в Гладната степ, където днес е узбекската столица Ташкент. Големи земеделски участъци в района на Салара, край града, били закупени от търговеца от Първа гилдия, българинът Н. Иванов, отдаващ на сънародниците си под наем парцели, известни и днес като “българските градини”. Продукцията им е в центъра на селско-стопанските изложби, провеждащи се редовно през 1886–1891 година от полковник Матев и търговеца Иванов в Ташкент, а след това и в Петербург.

До Първата Световна война общността на българските преселници укрепва, развива се и печели все по-голям авторитет и признание. С влизането на България във военния съюз против Антантата положението се променя. Много българи са мобилизирани в Трудовата армия на Империята и използвани като безплатна работна ръка на най-трудните строително-военни обекти. Населението в българските селища намалява значително и заради разразилата се гражданска война.

След болшевишкия метеж през 1917 на българите се налага отново да се приспособяват и по законите на “новото време”, насилствено да влизат в т.н. селско-стопански артели и дружества. Едно от най-известните сред тях – “Икдирад”, край Ташкент, обединявало около 150 български семейства. Някои от потомците им и днес живеят и работят в тези райони. Позабравили са българския език, но не и, че по произход са българи. Такива са фамилиите Добреви, Георгиеви, Маринови, Минчеви, Тодорови, Сарийски.

Годините на Втората световна война се превръщат в

които, за да не бъдат обявени за “врагове на народа”, трябвало да крият своя произход и да говорят само руски.

В средата на петдесетте години в Узбекистан по комсомолска линия идва нова вълна от български младежи, участващи в “обмяната на опит” между републиките. Те са насочени в райони, където вече почти век живеят потомци на български преселници.

След голямото Ташкентско земетресение в 1966 година големи групи български строители идват да възстановяват столицата на Узбекистан. Строят се пътища и други граждански обекти. Част от тези строители също се задомяват и остават на узбекска земя. Представители на най-новата вълна от български заселници са В. Найденов, С. Коларов, Т. Тодоров, Й. Байчев и др.

В средите на узбекския интелектуален елит широко известни са професорите от Ташкентската консерватория – семейство Странджеви, а от Ташкентския държавен университет – професор Тодоров. Има много директори на училища, художници, журналисти, музиканти - все потомствени българи, родени тук и слели се с местната творческа интелигенция. Първите електронно-изчислителни машини, с които учениците на Ташкент се запознават са компютрите “Правец”, а всички касови апарати в Ташкент са български, доставени от съвместната българо-узбекска фирма “Вариант”.

След обявяване независимостта на Узбекистан през 1991, българските строители от фирмата “Вено Азия”, с ръководител Димо Петров, първи започват строителство на съвременните сгради в Ташкент. Българската фирма “Подем инвест”, заедно с БОДК на узбекското Външно министерство, изгражда новия дипломатически хотелски комплекс. Усвояването на хотелската дейност изисква добри, опитни специалисти и в ръководствата на представителните хотели на Ташкент от веригите “Интерконтинентал” и “Шератон” вече има доста хора, командировани от България. Има и други наши сънародници, които работят в банки, в смесени предприятия от хранително-вкусовата промишленост, козметиката, фармацията и др.

Всяка вълна от български заселници не само увеличава, но дава и нови сили на нашата диаспора в централна Азия. За поддържане и запазване самобитността на етническите българи помага и организираният през 1998 Български културен център, ръководен от Николай Тодоров. Така и днес българите продължават да дават значителен принос за развитието на тези земи, които най-новите хипотези на нашите учени сочат като прародината на древните им предци