Днес всички сме свидетели на многобройни изменения в структурата и функциите на модерната национална държава, които макар и не винаги да са предизвикани от процеса на глобализация, се извършват на неговия фон и почти винаги се стимулират или сдържат от него. Новата фаза в интеграцията на икономиката и дейността на наднационалните образувания (от типа на ЕС), както и на международните организации (МВФ, Световната банка или Световната търговска организация) представляват поредното предизвикателство към исторически формиралите се национални държави, както и към повечето наложили се през ХХ-ти век представи за държавата въобще. Това предизвикателство съдържа поне пет основни момента:

На първо място, развива се процес на “икономизация” на политиката. В нормална (некризисна) обстановка и в отсъствието на външни конфликти с висока интензивност, вътрешната политика на една страна се определя еднозначно от икономиката, с нейната специфична мотивация, логика и конкретни интереси. Във външната политика традиционните геополитически схеми на “баланс на силите” до голяма степен губят значението си. Съхранява се традиционната представа за значимостта на военната мощ и политическото влияние, но сами по себе си тези фактори вече не са достатъчни за да гарантират принадлежност към световния елит. Така слабите във военно отношение Япония или Канада са далеч по важни членки на групата “Г-8”, отколкото ядрения свръхгигант Русия, макар че тя е и постоянен член на Съвета за сигурност на ООН.

На второ място, новият етап на интеграция на световната икономика, при който икономическите процеси придобиват глобален характер, почти напълно заличава границата между вътрешна и външна политика, подчинявайки в повечето случаи първата на втората. Новата ситуация рязко ограничава възможностите на огромното болшинство от националните правителства да се намесват в регулирането на тези процеси. Механизмите за реално управление на икономиката все повече се оказват в ръцете на наднационалните общности, международните и национални неполитически организации, а също в тези на правителствата на няколко особено могъщи държави, на първо място – САЩ, но също Япония, Китай и др.

На трето място, държавата, разполагайки с все по-ограничени възможности, е принудена да се откаже от някои свои предишни функции в полза на тъй нареченото “гражданско общество”. Така тя отстъпва част от политическата инициатива на икономически субекти и неправителствени организации (национални и международни), които все по-често се оказват способни да налагат своите решения както на отделните държави, така и на междудържавните организации.

На четвърто място, фактът, че правителствата на повечето държави прогресивно губят контрол върху лостовете за икономическо управление, както и върху тези в сферата на външната политика и националната сигурност, неизбежно отслабва ролята им на “основен управляваш” дори в границите на съответната национална държава. Онези сфери на дейност, които още се регулират на “вътрешнодържавно равнище”, все по-често преминават от компетенциите на националното правителство към тези на регионалните и местни власти, претендиращи (нерядко с основание), че са в състояние да се справят по-добре с управлението им.

На пето място, през ХХ-ти век в областта на международното право ударението бе изместено от принципа за националния суверенитет (и съответно за сигурността на държавата), доминиращ в цивилизования свят от Вестфалския мир (1648) насам, към принципа за “суверенитета на народа” (и, съответно, за сигурността на гражданите). Тази еволюция, на практика, отстрани почти всички прегради пред намесата (включително и военна) на една или друга международна организация, или действащи въз основа на техен мандат блокове от държави, във вътрешните работи на други страни, особено ако последните са обявени за “рискови”. Неяснотата в международното право по отношение на суверенитета, създават почва за възникване на конфликти от нов тип, на каквито вече станахме свидетели в Югославия, Източен Тимор или Африка например.

След краха на комунистическия блок, в зората на ХХІ век, като че ли отново се връщаме към така наречената “Бел епок”, предшестваща Първата световна война и взривена от нея. В края на ХІХ и началните петнайсетина години на ХХ-ти век “цивилизованият свят” преживя първата вълна на глобална интеграция и “икономизация” на политиката (разбира се, върху тогавашната технико-икономическа и социално-управленческа база). Достатъчно е да си припомним за такива явления като интернационализацията на финансовия капитал, появата на валутни съюзи в Европа и Америка, влиянието на банките и “монополите” върху вземането на чисто политически решения, международната организация на науката и (отчасти) на образованието, за практиката на ІІ Социалистически интернационал и различните женски и други международни организации, имащи глобален, а не блоков характер и т.н. Световните войни, появата на експанзионистични идеологически режими и биполярният модел, наложен на планетата след 1945, обаче доведоха до това, че темите за глобалната интеграция и подчиняването на военно-политическия императив на икономическия изгубиха практическата си актуалност чак до края на 80-те години на ХХ век. Събитията от 90-те ни върнаха (поне външно) към логиката, господстваща в началото на ХХ век , а не към онази от периода на 60-80-те, когато глобализационната перспектива се разглеждаше предимно в контекста на “конвергенцията” на различните системи, запазващи политическата си самостоятелност и икономическа специфика. Никак не е случайно, че повечето анализи на световния ред през ХХІ век, като че ли са заимствани от съчиненията на икономисти и социолози, живели преди столетие, и нямат почти нищо общо с тези отпреди 20-30 години. Не е случайно и, че ретроспективизмът в съвременното изкуство (театър, литература или кино) все по-често е ориентиран тъкмо към “Бел епок”, разработвайки темата за изгубения (макар и не окончателно) “глобален рай”.

Съвременните средства за масова информация, включително Интернет, генерираха тъй наречения “ефект CNN” (по името на телевизионната компания на Тед Търнър), при който събитията, привличащи по една или друга причина вниманието на медиите, не само формират мнението на онова, което дефинираме като “международна общественост”, но и (пряко или косвено) на обществеността в повечето държави по света. С въпросния “ефект”, разбира се, е свързана възможността за манипулация на различните центрове за вземане на политически решения. Така или иначе, при цялата противоречивост на въздействие на съвременните медии, те вече са неотделима част от политическия процес в много страни (течащата в България изборна кампания също е илюстрация за това), както и от международните отношения. Налице е, ако не ерозия на държавния суверенитет в информационната сфера (т.е. на възможността в екстрени ситуации ефективно да бъде контролирано националното информационно пространство), то (най-малкото) съкращаване на влиянието му във всекидневния живот. Интернет постепенно формира своего рода виртуално гражданско общество, за което националните граници просто не съществуват. От друга страна обаче, нека не забравяме, че всички надежди за създаването на глобално информационно пространство, на предишните етапи на международна интеграция, се оказаха илюзия.

В сферата на външната политика новите комуникационни средства, наред с намаляване ролята на националните правителства, водят до ерозия на значението на дипломацията, в класическото разбиране, което тя придобива още през ХІХ век. В тази ситуация, за държавата, провеждаща активна външна политика, става все по-важно да формира ефективна система за защита на собствените си интереси във “външния свят”.

Новата система на отношения в света, отчасти наподобяваща онази, формирала се в навечерието на Първата световна война, а от друга страна – твърде различна от нея, е изправена пред много сериозни вътрешни проблеми и външни предизвикателства.

Вътрешната стабилност на “новия световен ред” е застрашена (засега по-скоро символично) от:

Извън системата му, на “новия световен ред” активно противодейства разноликият и мобилен, но постоянно съществуващ, “фронт” на тъй наречените “фундаменталисти” (днес предимно ислямски, утре – вероятно и християнски и всякакви други), за които по ред причини са неприемливи не само глобалната политико-икономическа общност, но дори и модерните национални държави.

Всички тези предизвикателства ще продължат да ерозират глобализиращия се свят, макар че вероятно не те ще доведат до неговия крах, а по-скоро чисто вътрешните му дефекти, които при това засягат не второстепенни и маргинални, а основни елементи от неговата конструкция и са напълно в състояние за пореден път да докажат, че устойчивият глобален свят е просто илюзия.