Отвъд мита за “Велика Албания”
Пропагандата за обединяване на всички албанци в една държава вреди най-много на албанската кауза
Януш БУГАЙСКИ*
В последно време идеята за създаването на “Велика Албания” все повече тревожи политическите кръгове, както на Балканите, така и в Западна Европа и САЩ. Що за феномен е тази идея, реално осъществима ли е тя и чии интереси обслужва лансирането и? И дали албанските бунтове в Македония и Южна Сърбия са част от
Пан-албанския проект
произтичащ (както се твърди) от неспособността на албанците да съжителстват мирно със славянските си съседи?
Ще започна с това, че би било погрешно да се говори за съществуване на широко разпространено движение за създаването на “Велика Албания”. Налице е по-скоро пан-албанска визия за общността между албанците, населяващи отделните балкански държави, която еднакво успешно се експлоатира както от албанските националисти, така и от антиалбанските кръгове в съседните страни. В самата Албания, след падането на комунистическия режим, само няколко маргинални групи пропагандират идеята за обединяването на всички албанци в една държава, докато вече няколко поредни правителства официално се противопоставят на всякакви гранични промени за сметка на съседите. От друга страна обаче, както управляващите, така и опозицията в Тирана, подкрепят аспирациите на албанските лидери в Косово, Македония и Черна гора, макар че внимават да не се ангажират с откровено иредентистките и експанзионистки програми на някои от тях. Във всеки случай корените на идеята за “Велика Албания” със сигурност не следва да се търсят в “страната-майка”, където националното чувство в продължение на дълги десетилетия бе потискано и изкоренявано от режима на Енвер Ходжа, и където изключително сериозните вътрешни проблеми ангажират почти изцяло вниманието на хората.
Сред албанското население, извън Албания пък, действат три различни типа движения, които (общо взето) също не са експанзионистки. На първо място, става въпрос за движението за независимост на Косово, на второ – за автономисткото движение в Македония и на трето – за движението за културно възраждане в Черна гора. Разбира се, някои течения в тях споделят пан-албанските аспирации, но би било пресилено да ги разглеждаме като елементи на проекта за “Велика Албания”.
В Косово, всички албански политически сили подкрепят идеята за независимост на областта. В същото време, фактът че през последните две години Западът съзнателно отлагаше решението за статута на Косово с надеждата, че демократизацията в Сърбия ще промени отношенията между Белград и Прищина, на практика стимулира радикализацията на местните албански политици, някои от които повярваха, че е възможно разширяване на Косово за сметка на Южна Сърбия и Северозападна Македония. От друга страна, проточилият се твърде дълго “двойнствен
” и неясен статут на областта ерозира позициите на местните демократи. Запазването на тази ситуация или евентуалното връщане на Косово на Сърбия може значително да задълбочи проблемите, докато предоставянето на независимост би ускорило тяхното решаване.В Македония, недостатъчният прогрес в “уравновесяването” на отношенията между македонските славяни и албанците доведе до открит конфликт между двете общности. Албанците, които разполагат със значителни права, критикуват македонската конституция за това, че дефинира републиката като “държава на македонците и различните малцинства”, докато според тях формулата би следвало да бъде “държава на македонците, албанците и различните малцинства”. Те смятат, че албанците продължават да се третират като “втора категория” граждани. За много млади албанци, лишени от реални икономически перспективи, участието в бунтовническата Армия за национално освобождение, може да се окаже просто начин за реализация.
От друга страна, самите македонци не без основание посочват, че лошата икономическя ситуация засяга всички граждани на страната, и албанците съвсем не са единствените страдащи от нея. Те, също така, се опасяват, че предоставянето на допълнителни “групови права” на албанската общност само ще провокира още искания за териториална автономия, федерализация на страната и, дори за отделяне на неселените с албанци райони. Последното пък със сигурност би накарало и съседните страни да се включат в
Подялбата на Македония.
В крайна сметка, каквото и да говорят някои албански лидери, Македония съвсем не е Сърбия на Милошевич. И сравнявайки сегашната ситуация в страната с тази в Косово преди намесата на НАТО, тези хора на практика обслужват интересите на сръбските националисти и пречат на самото Косово да получи независимост. Днес македонското правителство е изправено пред много сериозна дилема. Ако не отговори достатъчно твърдо на предизвикателството на албанските партизани, ще загуби подкрепата на собствения си народ и със сигурност ще падне. Ако пък отговорът му се окаже прекалено “твърд”, рискува да настрои враждебно албанските партии, като последиците, в крайна сметка, ще бъдат същите. Скопие очевидно се нуждае от много по-задълбочен диалог с албанските лидери за да стигне до сключването на нов национален договор. Посланието на новото правителство на националното единство трябва да бъде следното: “никаква толератност към проявите на насилие, независимо дали от албанска или македонски страна, и пълна откритост към основателните искания на албанската общност”. Ако този проблем не бъде решен, спиралата на конфликта ще продължи да се разгрюща по посока към претенции за самоуправление, федерализация или разделяне на Македония. На свой ред, албанците трябва да се стремят да работят чрез и във държавните институции на Републиката за изграждането на устойчив мултиетнически държавен модел, като алтернатива на
Възможна гражданска война.
Що се отнася до Черна гора, там местните албанци също участват в управляващата коалиция и исканията им засега се ограничават до прекратяване на дискриминацията и по-широко участие в работата на ключовите държавни институции. Те подкрепят независимостта на страната, като начин за освобождаване от сръбската доминация. Въпреки съществуващите претенции на черногорските албанци обаче, те са сравнително малка част от населението и исканията им едва ли ще ескалират след евентуалното провъзгласяване на републиката за независима.
Да се върнем сега на ситуацията в Македония, където напрежението между албанците и местните власти е най-голямо. Трябва ясно да заявим, че албанските бунтовници и онези, които ги подкрепят, работят, на практика, не за интересите на албанската общност, а по-скоро за тези на антиалбанското лоби, в чиито център са Белград и Москва. Въпросното лоби активно работи за да промени наложилата се след войната в Косово представа за албанците като жертви на етнически чистки, налагайки виждането за тях като терористи, стремящи се към дестабилизация на целия регион и опитващи се да създадат етнически чиста Албания. И, какво по-добро доказателство за това от въстанието в Македония? Според тази теория, албанските политическо ръководство във всички южнобалкански държави тайно работи ако не за “Велика Албания”, то поне за “Голямо Косово”. Твърди се, че албанците органично не приемат демокрацията и върховенството на закона, тъй като са “примитивни, патриархални, жестоки и антизападно настроени”. Като доказателство се посочва развитието на Албания през последните четири години, както и дейността на “терористичната” Армия за освобождение на Косово. Съгласно този сценарий, ако на Балканите се създаде “разширена албанска държава”, тя не просто ще се превърне в генератор на нестабилност в региона, но може да минира процеса на разширяване на ЕС, превръщайки се в база на антиамерикански и антиевропейски ислямистки сили.
Така, ескалацията на насилието в и около Македония би могла сериозно да навреди на аспирациите на местните албанци. Най-малкото, защото в Западна Европа и САЩ действително могат да решат, че след отстраняването на Милошевич най-големият източник на регионална нестабилност са тъкмо албанските радикали. Тези екстремисти са в състояние тотално да дискредитират албанските политици пред света, да поставят под въпрос провъзгласяването на независимо Косово и да провалят усилията на демократичните албански лидери в Македония и Сърбия.
Струва ми се, че хората, ръководещи
Албанските партизани в Македония
принадлежат към една от следните три категории. На първо място, те може да са просто маргинални политици или примитивни типове, които нямат какво да губят, а се надяват да си спечелят слава и, превръщайки се в национални герои, да бъдат признати за лидери от своята общност. На второ място, възможно е тези хора да са преди всичко криминални елементи, свързани с радикални политически среди и опитващи се да провокират хаос и беззаконие в региона, за да могат по-лесно да осъществяват собствените си операции. И, на трето, може да става въпрос за наемници, готови да се правят на “борци за свобода”, независимо от това, който точно им плаща. И в трите случая онези, които решат да ги подкрепят, трябва да са наясно, че влизат в капан. Защото ставащото в Македония, обслужва идеално Белград и Москва. То отвлича вниманието от проблемите в Сърбия и укрепва позициите на онези на Запад, които настояват за икономическа и военна помощ за Белград, като “противовес” на растящия албански екстремизъм.
Македонската криза, освен това, подрива позициите на привържениците на независимо Косово, поощрявайки кръговете твърдящи, че местните албанци не са готови за самоуправление и че областта трябва да остане под международен (или югославски) контрол. Накрая, действията на албанските сепаратисти са в пълен синхрон с призивите за съхраняването на Югославската държава, като бастион срещу пан-албанския екстремизъм. От друга страна, силна и международно призната Сърбия би била най-важния руски съюзник на Балканите, откъдето Москва може да работи за възраждане на влиянието си и в околните държави. След идването на власт на президента Путин, Русия не крие намерението си да засили позиците си в България, да укрепи администрацията на Кощуница в Белград и, в крайна сметка, да създаде нови проблеми за НАТО в Югоизточна Европа, опитвайки се да вкара и Скопие в своята орбита.
За да предотвратят подобно развитие, албанските лидери в региона трябва категорично да осъдят идеята за “Велика Албания” или “Голямо Косово”, както и опитите на техни сънародници да провокират нова балканска война под знамето на албанския национализъм. От друга страна, те следва да убедят международната общност, че запазването на сегашния неясен статут на Косово, ерозира позицията на местните демократични сили и обслужва крайните албански екстремисти и местната мафия. Накрая, политиците в Прищина трябва ясно да декларират, че подкрепят безусловно териториалния интегритет на Македония, Черна гора, Сърбия и Албания. Защото ерозията на македонския суверенитет ще означава край на всички надежди за независимост на Косово и повече права за албанците, извън Албания. Македония не може да бъде заложник нито на Белград, нито на Прищина, защото нейната цялост е от жизнено значение за балканската сигурност. Що се отнася, до Тирана, там следва да разберат, че страната най-добре би съдействала за регионалната безопасност, обезпечавайки вътрешната си стабилност. И че, вместо от идеята за “Велика Албания”, трябва да се ръководят от тази за “По-добра Албания”, като част от “Голяма Европа”.
[СЪДЪРЖАНИЕ]