Могат ли царете да правят революции?

Или защо Симеон II успя да предизвика за броени дни драматична промяна в електоралните нагласи на българите

Пламен ДИМИТРОВ

Но това е бунт!” – възкликнал възмутено френският крал Луи XVI през 1789 г., когато му доложили, че парижките тълпи са сринали Бастилията. “Не, Ваше Величество, това е революция” – тихо и отчаяно отговорил първият министър на кралството. По-нататък е известно - революцията побеждава, Франция става република, а главата на Луи ХVI се търкулнала на ешафода. През последния месец управляващата партия в България също бе принудена да забележи къде минава границата между бунта и революцията. Разбира се, днес времената са други – при демокрацията никой не руши Бастилии и не сече глави. Но революционната промяна в електоралните предпочитания на българите вече е факт. Извърши я един цар, макар и бивш, който доказа, че коронованите особи могат да бъдат и двигатели, а не само жертви на политическите революции.

Само преди месец-два СДС съзираше в царската заявка за влизане в политиката желание за предизвикване на малък бунт, който би могъл да привлече няколко процента от електората, но не и да застраши победата на “сините”. По Гергьовден на Националната партийна конференция на СДС лидерът Иван Костов продължаваше по инерция да си вярва, че вторият управленски мандат на неговата партия е възможен, макар че според социологическите проучвания Симеон II вече бе излязъл напред.

Какво се случи?

Възходът на Симеон II бе изненада не само за високомерния елит на управляващите, но и за политическите наблюдатели, въпреки че в България има няколко анализатори от изключителна класа. Част от чудото е и начинът, по който то се случи. Засега няма данни зад публичните изяви на Симеон II да стои някакъв могъщ мозъчен тръст или плеяда от имиджмейкъри. Произходът и възпитанието обаче му позволиха да печели като играе себе си, вместо да поеме риска да се представя за такъв, какъвто не е.

Първата жертва, която падна под ударите на политика Симеон ІІ, бе българският двуполюсен политически модел. Но с цялото си поведение бившият цар показва, че за него това е само програма-минимум. Той решително отказва да се бори за пространство в сега съществуваващата политическа система на страната. Всички опити на анализаторите да ситуират Симеон ІІ в дясната, дясноцентристката или някоя друга част на политическия терен удрят на камък. Причината е ясна – новият играч има претенциите да стои над политическата система и затова отказва да влиза в конкретен дебат с когото и да било.Ако го направи, това би означавало да вземе страна, да раздели разнородната група на привържениците си и да се демитологизира.

Още с учредяването си, Царското движение се превърна в снежна топка, която се търкаля по българския политически склон и нараства пропорционално на изминатото разстояние. Въпросът бе, дали първоначалната еуфория около личността на Симеон ІІ ще отшуми или ще се засилва, за да стигне кулминацията си в изборния ден. Ако Царят стане първа политическа сила в България, престолът вероятно ще се окаже твърде ниска цел за него. Симеон ІІ е съвсем наясно, че реалната власт е в ръцете на министър-председателя, защото времето на абсолютните монархии отдавна е отминало. От друга страна директната атака за връщането на монархията е обречена на неуспех, защото републиканските настроения са доминиращи в България. Докато се стреми да привлече целокупния български електорат, Симеон ІІ упорито ще бяга от реанимирането на дебата “република или монархия”.

Първоначално, политическите противници на Симеон II смятаха, че лесно ще го притиснат до стената с неудобни въпроси за икономическата му програма, за обкръжението му, за НАТО и т.н. Те обаче проспаха момента, в който за огромен брой хора царят се превърна в политическа икона. А на иконата неудобни въпроси не можеш да задаваш. Позволено ти е само да се прекръстиш и да сведеш глава.

Трудно е да се каже, кога точно царското движение набра такава скорост, че спирането му по пътя към изборната победа се оказа невъзможно. Но сигурно е, че спънките, които съда и Централната избирателна комисия правеха на Симеон II, му създадоха имиджа на фаворит в политическата надпревара и насочиха към него нови големи групи гласоподаватели. Електоралните нагласи се промениха драматично за броени дни пред смаяните погледи на лидерите от двете досегашни основни парламентарни сили.

По-добър ли е Симеон II от СДС?

Въпросът, защо българите предпочетоха да скочат в неизвестното и да подкрепят Симеон II ще бъде задаван още дълго време. Отговорът не може да бъде еднозначен, защото првържениците на бившия монарх са изключително разнородни по своето образование, професия и социален статус. За отбелязване е, че засега Царят има решително надмощие в предпочитанията на българите, които смятат себе си за бедни. Мнозина от тях си спомнят с носталгия времето на Тодор Живков и в лицето на Симеон II виждат “новия Тато”, който може да играе ролята на “баща на нацията”.

Сред по-високо образованите и по-заможни прослойки все още има равновесие между привържениците на СДС и тези на Симеон II. Отливът от сегашните управляващи се дължи не толкова на погрешната им политика, колкото на тяхната арогантност, корумпираност и толериране на посредствеността на всички равнища. Именно поради това някои ярки професионалисти избягваха да се ангажират със СДС, въпреки, че споделяха неговата програма. Сега те се съгласиха да влязат в листите на Царското движение, защото виждат в него подобрено издание на СДС, в което почтенността и благоразумието ще бъдат гарантирани от една безупречна личност.

Обратът в изборните прогнози предизвика огромно напрежение при подреждането на листите на коалициите и на БСП, и на СДС. Места, които до вчера изглеждаха избираеми, изведнъж се превърнаха в безнадеждни. В същото време Царското движение, което все още няма нито структура, нито утвърден елит, изпитваше затруднения да намери достатъчен брой качествени хора за кандидат-депутати. След като от няколко години политическият елит в България бе затворена каста, в която е почти невъзможно да се влезе, сега благодарение на царския рейтинг се отвори огромно празно пространство, което трябва да бъде запълнено с нови парламентаристи. Макар че част от тях неизбежно ще се окажат неподходящи, няма съмнение, че процесът ще се отрази озониращо на българския политически живот.

За СДС, а малко неочаквано и за БСП, настават

Трудни времена

Сините или ще трябва да се смирят с това да свирят втора цигулка в една бъдеща коалиция със Симеон II, или ще бъдат яростна опозиция в следващия парламент. Предвид силната и недиалогична личност на лидера Иван Костов вторият вариант е по-вероятен, въпреки уклончивите изказвания на премиера по темата. Въпросът е, дали всички видни “сини” функционери ще се задоволят с такава роля. За БСП драмата също е голяма. През 1997 нейното правителство претърпя тотален крах и “червените” минаха в опозиция след като на предсрочните избори спечелиха около 22% от гласовете. Проучването на НЦИОМ от средата на май обаче им дава само 10%. Левицата сигурно няма да падне чак толкова ниско, но едва ли ще постигне повече от 15%. А това е истински крах за хората на Георги Първанов, които съвсем доскоро мислеха, че след като изтече мандата на СДС, властта им се пада по право. С появата на царя лъсна голата истина, че част от твърдия електорат на БСП си отива по чисто демографски причини. Нещо повече – гръб на червената бюлетина обръщат и много от привържениците на социалната държава, които смятат, че Симеон II би бил неин най-подходящ лидер. Сега дойде време бившият монарх, който нито веднъж не нападна комунистическото минало на България, да бере плодовете на своята умереност. А социалистите да си платят за закъснялото реформиране на своята партия. С една дума – ако сегашните тенденции се задълбочат, БСП е заплашена от маргинализация.

Ерозира и подкрепата за ДПС. Ахмед Доган се надяваше, че мечката (т.е. Царя) ще играе само в двора на съседите (СДС и БСП). Според данните на НЦИОМ 23% от досегашните избиратели на ДПС са готови да пуснат царската бюлетина, а цели 66% от симпатизантите на Доган одобряват политическата фигура Симеон II. И по отношение на турците царят се оказа твърде далновиден. Макар че минава за експонент на българската национална традиция, той нито веднъж не даде повод да бъде смятан за националист.

Протестен и рационален вот

Противниците на Симеон II твърдят, че той е поредният популист, който ще концентрира протестния вот на българите. И донякъде са прави. Мнозина ще предпочетат царя, просто, за да направят напук на СДС и БСП. Но същото проучване на НЦИОМ показва, че чистият протестен вот е почти равен на този, който е мотивиран от осъзната подкрепа за Симеон II. Все пак той трябва да се съобрази с факта, че с голям процент протестен вот се печелят избори, но трудно се управлява. Зтова успехът на царя в дългосрочен план ще зависи и от способността му да рационализира протестния вот.

В момента личността на Симеон II е натоварена с огромни очаквания. Направо страшно звучи факта, че цели 54% от анкетираните от НЦИОМ, смятат, че Царят е последната надежда на българския народ. Подобни есхатологичтни нагласи поставят Симеон II в много деликатно положение. Може би още преди 17 юни той трябва да започне постепенно да изпуска въздуха от балона на очакванията, за да не се стигне до взрив.

Така един цар, който по дефиниция трябва да бъде консервативен фактор, успя да революционизира българската политическа система. Той може и да се провали, но тя никога вече няма да бъде същата. След повече от половин век чакане, на родения като цар Симеон II му се наложи да стане гражданин, за да може отново да има думата за съдбините на България. Колко са се променили монарсите от времето на Луи ХVI до днес!

[СЪДЪРЖАНИЕ]