Концепцията за устойчиво развитие се ражда в средата на ХХ-ти век като продукт на вярата в необятните възможности на научно-техничееския прогрес. В нея е заложено убеждението, че човекът, със своите знания и умения, не само ще завладее и подчини природата, но дори ще видоизмени някои от основните и закони в интерес на собственото си добруване. Така, в началото на 60-те, учени и писатели (като известният американски фантаст Артър Кларк) оптимистично прогнозираха, че човекът на ХХІ век ще колонизира космоса и ще завладее звездите.

В основата на

стои схващането, че със средствата на материално-техническия прогрес и най-модерните открития в областта на науката и технологиите ще стане възможно да се поставят под контрол всички кризи, независимо дали икономически, социални екологични или демографски. Нещо повече – привържениците на тази концепция твърдят, че още при наличието на първите индикации за очертаваща се криза, тя ще може да се предотвратява. Макар че идеята за устойчивото развитие бе широко пропагандирана и в бившите социалистически страни, всъщност тя е истинска рожба на развитото индустриално капиталистическо общество. Тя е сърцевината на идеологията на късния капитализъм и съдържа в себе си дълбоката вяра в непрекъснатия “линеен” прогрес като обществена необходимост. Днес същата теза служи и като идеологическа основа на развиващите се глобализационни процеси. Много от защитниците на глобализма споделят схващането, че благодарение на устойчивото развитие драстично ще бъдат намалени различията между богати и бедни страни, а благосъстоянието на хората в световен мащаб значително ще нарастне.

Ако се обърнем към философията обаче, ще видим, че идеята за устойчиво развитие съвсем не е инвенция на модерната епоха. По принцип, в науката съществуват три основни концепции за развитието изобщо. Теорията за линейното развитие, лансирана в съчиненията на хора като Отюст Конт или Чарлз Дарвин, разглежда развитието като линеен и непрекъснат процес, насочен от по-нисшите към по-висшите форми. Втората гледна точка – концепцията за цикличното развитие (с основоположник Джанбатиста Вико и по-известни последователи – Шпенглер, Тойнби, Бердяев, Ясперс, Брукс, Лойд и т.н.) представя динамиката на еволюционните процеси като жизнен цикъл на зараждане, разцвет, упадък и смърт на социалните общности и формации. И третата гледна точка, на практика синтезираща предишните две – теорията за спираловидното развитие (с основоположници Кант, Хегел и Маркс) – визира цивилизационното развитие като еволюционен поток с начало и край, следван обаче от нов цикъл, неизбежно повтарящ някои елементи от първия, но вече на по-висше равнище.

По същността си, концепцията за устойчиво развитие представлява осъвременен вариант на позитивистките схващания и е най-близо до твърденията на Дарвин и Конт. Като цяло, това е убеждението, че естественият еволюционен процес представлява усъвършенстване, напредък и възход до постигането на една финална точка на пълноценност и завършеност. В същото време, според привържениците на тази теория, пътят към финалната завършеност не се съпътства от кризи, нито пък възходящото развитие се редува с разруха или упадък.

Самото социално-историческо развитие на човешките общности обаче, до голяма степен опревергава тази теза. През последните две десетилетия редица изследователи, политици и икономисти поставят под въпрос и дори отричат основните идеологеми на либералния капитализъм за обществения прогрес и натрупването на капитала, изравявайки резервите си и по отношение на конкретното приложение в реалността на концепцията за устойчиво развитие. Първият, успял да разколебае несломимата вяра в прогреса и безкрайния растеж, е Едуард Пестел. Съчинението му “За границите на растежа”, публикувано през 1972 като първи доклад на Римския клуб, за кратко време придобива световна популярност. В него Пестел предлага нова

отговарящи на съвременните нужди за възстановяване нарушения екологичен баланс в природата и на социалното неравновесие в обществото. От този момент нататък, все повече изследователи възприемат идеята за линейния прогрес като анахронична и непригодна за новите икономически и обществени условия. Все по-често те очертават границите на прогреса, колкото вътрешноприсъщи за него, толкова и исторически обусловени. Нещо повече – през 1995 ООН официално отчете, че традиционните подходи към развитието са претърпели пълен неуспех. Въз основа на това заключение Бутрос-Гали призна, че както концепцията за развитие, така и самото развитие се намират в криза.

Неоспорим факт е, че идеологията на устойчивото развитие не доведе до нищо ново световното капиталистическо общество, а в бившите социалистически страни, съчетана с планова икономика, тя претърпя тотален провал. Днес, в условията на пост-модерния капитализъм и при разгръщащите се процеси на глобализация, концепцията за устойчиво развитие отново демонстрира огромната пропаст между теория и практика. Защото бедните страни от Третия свят (по правило) станаха още по-бедни, а богатите многократно умножиха благата си и така още повече се задълбочиха различията между хегемоните в световната капиталистическа система от една страна и държавите, намиращи се в нейната периферия, от друга. Така естествено и спонтанно възниква въпросът, доколко изобщо теорията за устойчиво развитие е приложима към съвременните икономически и социални условия на живот и дали, също както идеологията на комунизма, не е само една непостижима утопия?

Ако проследим обществено-историческото развитие на човечеството, като цяло, ще видим, че то винаги и неизменно е съпътствано от кризи. Изобщо идеята, че развитието може да бъде осъществено праволинейно-възходящо и без колебания, е

Нещо повече – колкото и да не искаме да признаем това, самата криза е исконно заложена в развитието и представлява неизменна част от него. Тя не е неестествено явление, насочващо към болестни, патогенни състояния на обществения организъм, а закономерна проява на човешката еволюция. Самото развитие бихме могли да определим не като статичност, а като динамика и трансформация. От своя страна, всяка трансформация неизбежно се съпътства от по-големи или по-малки кризи. Така, дори и с риск да изглеждаме твърде крайни, ще кажем, че без кризи няма и развитие. А от тази гледна точка дори самият израз “устойчиво развитие” изглежда парадоксален и съдържа някои непримирими противоречия – щом като развитието е промяна, то просто не би могло да бъде устойчиво. Следователно основният въпрос, който би трябвало да се постави, е не как да бъде напълно игнорирана, избягната или предотвратена кризата, а как по-лесно да бъде преодоляна и последиците от нея да не доведат до фатални последствия. В противен случай, ако вярваме, че общественото ни развитие е само равномерно и възходящо, несъмнено се намираме на погрешна пътека.

И все пак трябва да признаем, че съществуват и някои изключения от общовалидното правило за редуването на прогреса с упадъка. Такъв е например случаят със САЩ. Повече от 200 години икономическото и обществено-политическо развитие на САЩ бележи огромен възход, а кризите в историята им са сравнително краткотрайни, бързо преодоляни и с минимални последици. Благодарение на този факт Съединените щати се превърнаха във водещата сила на ХХ век. Тоест, в случая със САЩ концепцията за устойчиво развитие изглежда конкретна и реално приложима.

Днес никак не са малко онези, които предупреждават за назряваща криза в САЩ. Американският журналист Карл Роуън, бивш американски посланик във Финландия и служител на Националния съвет по сигурността, още през 1996 шокира сънародниците си с книгата “Назряващата расова война в Америка”. В нея авторът (който е чернокож) анализира задолбочаващата се тенденция в САЩ към ръст на расовата нетърпимост, етническата нетолерантност и възраждане на Ку Клукс Клан и неонацистките паравоенни милиции. Разбира се, на места, прогнозите му изглеждат крайни и звучат апокалиптично, но той бе само един от първите, открито заявили, че страната на възходящото развитие в никакъв случай не е застрахована от социални и политически кризи.

Така, от всичко изложено дотук бихме могли да изведем две основни заключения. Първо, концепцията за устойчиво развитие е реална и приложима предимно във водещите страни в света. По отношение на страните, намиращи се в периферията на световната капиталистическа икономика обаче, тя изглежда нереалистична и дори – утопична. И второ, устойчивото развитие не би могло да продължи по-дълго от определен исторически период, след който неизменно идват промени, трансформации или кризи. Подобни аргументи несъмнено налагат и необходимостта от преразглеждане и преосмисляне на самата концепция за устойчиво развитие като една от идеологемите на развитото капиталистическо общество.