Защо ли напоследък политици и анализатори започнаха да разсъждават върху изцяло измисления въпрос, възможна ли е появата на крайно дясна или профашистка политическа сила в България? Спорно е доколко са реални причините за тревогата им, но дебатът така или иначе вече съществува не само в политическото, но и в общественото пространство.

Както много неща у нас, и

е плод не толкова на реални обществени процеси, колкото на преувеличени и деформирани политически интерпретации. Всъщност, България е единствената страна на Балканите, в която основните политически сили не развиват патоса си на основата на национализма. В същото време, във всичките ни съседки - Румъния, Сърбия, Македония, Гърция и Турция националното самосъзнание е толкова силно развито, че често избива в откровен шовинизъм.

На този фон появата на няколко "скинари" по софийските улици изглежда почти безобидно, макар и да подсказва за съществуването на скрити заплахи за не дотам укрепналото обществено здраве в България. Политическите наблюдатели, разбира се, едва ли са стреснати точно от тези младежи. Явлението, което предизвиква напрежение в българското политическо пространство през последните седмици, поне засега може да се нарече само предчувствие. Макар че в политическия живот предчувствията нерядко тласкат реалността към собственото си сбъдване. Не сборищата на т.нар. "скинари", които съществуват от доста години в страната ни, а прекаленото внимание, което напоследък им обръщат някои медии, превръща явлението в проблем. Не класирането на популиста Льо Пен за втория тур на парламентарните избори във Франция, а медийното преекспониране на неколцина маргинали, набедени за “български националисти”, е истинският повод за тревога. За дванайсет години демокрация вече стана съвсем ясно, че българската действителност не ражда собствени политически тенденции. Те винаги са провокирани и манипулирани от мощни задкулисни интереси. Внезапно избухналият националистически ентусиазъм на кръга около един столичен ежедневник, както между другото и с нищо неоправданият медиен интерес към тривиалните за средата прояви на неколцина младежи, погледнат отблизо всъщност не изглежда нито достатъчно спонтанен, нито достатъчно интелектуално обоснован, за да ни убеди в противното. Идеите му са лишени от оригиналност и въображение, но затова пък са поразително удобни за конкретни криминално-икономически среди у нас, желаещи да въстановят позициите си в голямата политика. С популисткото клише "Аз посочвам националните предателства на българските политици" пък очевидно се цели да се делегитимира цялата ни политическа класа и да бъдат пренасочени обществените настроения в нова посока.

Защо обаче в ентусиазма тези хора и на очевидно стоящите зад гърба им бизнес-кръгове не можем да открием знаците на зараждащ се спонтанен и здрав национализъм? Причините са много, но което е по-важно, те са доста сериозни и трудно и бавно преодолими. Преди всичко, народът ни е прекалено беден, за да насочи идеологическите си търсения именно в консервативния и националистичен диапазон. Не бива да забравяме, че силни националистични тенденции възникват в общества, чиито граждани имат какво да защитават - дом, имущество, добър социален статус, уреден жизнен стандарт. Ваймарската република е застрашила точно тези ценности и така е създала почвата за националсоциализма на Хитлер. Българинът, почти никога в модерната си история, не е можел да се радва на такъв живот. Това е и основната причина за традиционния му нихилизъм, който съвременните медии активно експлоатират, но в никакъв случай не създават сами, както се опитват да внушат част от анализаторите. В традиционно бедни общества като нашето има добра почва за развитието на онзи “трансцедентен патриотизъм”, който е типичен за сегашната руска национал-болшевишка опозиция например. Но, който едва ли може да се сравнява с типичния западен

мотивиран от натрупаното национално богатство.

Друга много важна причина за невъзможността в страната ни да се развие силен националистичен политически сектор е липсата на достатъчно едър частен капитал. Защото значителна част от днешния ни “национален капитал” не само че няма достатъчно ресурси, за да провокира траен и здрав националистичен дух в обществото ни, но и, което е по-важно, все още няма и такава нагласа. Консервативната икономическа политика, която органично се съчетава с национализма, обикновенно изисква доста строга финансова дисциплина, за каквато българските набедени капиталисти изглежда още не са готови. Протекционистичните мерки за които мечтаят, по-скоро ще съсипят, отколкото да подпомогнат крехките им бизнесумения и ще доведат до сигурен икономически крах на цялото общество, което допълнително ще истеризира нихилистичните нагласи в държавата ни.

Това, което е възможно и вероятно да се случи в България през близките месеци и дори години, е да се пръкне някаква груба имитация на националистична тенденция, ползваща десен популистки патос и опитваща зад уж дясна риторика да прикрива сериозни леви очаквания за ново силово преразпределение на благата. Точно такава е и скритата надежда, която мотивира поривите за "силна ръка", и която в същността си е подчертано лява, а не дясна, както се опитват да ни заблудят. Появата на такава политическа линия обаче със сигурност би отклонила и забавила утвърждаването на истинския национализъм в страната ни, който рано или късно ще трябва да заеме мястото си в политическия ни живот.