В творчеството на трима емблематични балкански писатели - българинът Йовков, сърбинът Иво Андрич и гъркът Никос Казандзакис, присъства една и съща основна тема – патриотичната, формираща представата за образа на “етнически другия”, както и взаимовръзката на отношението “ние-те”. Тези духовни лидери на Полуострова наследяват много от най-светлите страни на патриотичната балканска литературна традиция. В същото време обаче,

която всеки от тях искрено изповядва, се интерпретира по твърде различен начин в творчеството им.

Йовков например, възприема позицията на крайния революционер-демократ Ботев, убеден че единственият път за постигането на национално и политическо освобождение е въоръжената борба но, въпреки това, смятащ, че “преди всичко трябва да сме човеци, а после българи и патриоти… наистина, най-голямата добродетел на света е любовта към Отечеството, но малцина стигат до прозрението, че тая добродетел е основана на друга – любовта към ближния” Именно тази християнска любов към ближния е отличителната черта в душевността на Йовковия българин, останал чужд на шовинистичната самозабрава и патриотарска екзалтация, еднакво загрижен както за своята, така и за чуждата съдба. Образът на Вазовия безкористен и жертвоготовен патриот, запленен от националната идея и изцяло отдаден на националните интереси, е заменен от Йовковия човек, който в последния миг на живота си не стреля срещу “другия”, а протяга ръка към цветето, т.е. към красотата и помирението.

Участник в Балканската и Първата световна война, големият български хуманист вижда с очите си ужасните последици от човешката глупост и заслепение, достигайки до горчивия извод, че под прикритието на родолюбиви лозунги, тогавашните управляващи тласкат България към национална катастрофа. Болката на Йовков за злочестата съдба на Отечеството ражда разказите “Земляци”, “Последна радост”, “Белият ескадрон” и др. Избегнал трагичната житейска съдба на събрата си по перо и идеи Димчо Дебелянов, Йовков изповядва: “българската литература трябва да бъде пропита с национален дух. Не от враждебен към другите народи национализъм, не и от чувство на расово превъзходство… народът ни има едно съкровено желание - да има мир на земята и между народите”. Ако сравним трактовката му на Балканската война например, с други литературни интерпретации на същото събитие, ще се убедим отново, че Йовков е различен. При него липсва митологизацията на войната като кръстоносен поход, защитаващ изконното християнско пространство, отсъства и мотивът за мъченичеството на война-християнин, защото, според Йовков, човек се утвърждава истински в мирния живот, а не във войната. За него войната е не толкова въоръжен сблъсък между “свои” и “чужди”, колкото изпитание за човека, завладян от вечния копнеж по мирното щастие. В творчеството му сблъсъкът между “свои” и “чужди” е изместен от този на човека с външния свят. На бойното поле той преподрежда своя ценностен свят, своето битие, мислено пренасяйки домашната обстановка в чуждото пространство.

За разлика от тях, героите на Никоос Казандзакис, предпочитат да се реализират именно в

в който смъртта на “другия” е свобода за “своя”. Така Казандзакис сякаш противопоставя войнстващия гръцки национализъм на онзи скромен и тих български патриотизъм, който откриваме у Йовков.

Тежко ли е да си грък? Нещастие ли е да си роден в Гърция? Казандзакис отговаря така: “Какъв дяволски сой сме…Няма да загинем!…От колко хиляди години вече живее Гърция? Безсмъртна е тя”. Споделяйки идеята, че сънародниците му са преки наследници на Древна Елада и могъщата Византийски империя, той искрено се прекланя пред духовната сила на своя народ: “Ако гръцката нация е оцеляла до ден днешен, ако е останала жива въпреки толкова врагове – външни и вътрешни, особено вътрешни, - след толкова столетия злочестини, робство и глад, тя дължи това на разума, но го дължи и на чудото – на неутолимата искра, която гори в гърдите на Гърция…На чудесата дължи тя живота си”.

Докато в романите на Йовков толерантността и вроденият хуманизъм нито за миг не напускат българина, даже и в разгара на битките за освобождение на поробените ни земи, характерен за героите на Казандзакис е по-скоро един войнствен и месиански национализъм, който не ги напуска дори и в трагичните моменти, следващи краха на гръцкия национален идеал (т.нар “Мегали Идеа”). Ето как описва той в романа си “Христос отново разпнат”, чувствата на малоазийските гърци, принудени да напуснат родните си села в Мала Азия за да избегнат турските палежи и безчинства след неуспешния опит на Атина да наложи своето управление по малоазиатското крайбрежие през 1919-1922: “Тук – каза той (поп Фотис, един от героите в романа – б.р.) и гласът му трепереше – тук ще изградим, братя, вратата на Константин Палеолог! От тук някой ден, чеда мои, навярно ще влезе, потънал в пот, вестоносец и ще извика: “Братя превзехме Константинопол!”. Настръхна народът, разнесоха се диви викове и всички се взряха на север, в праха, който се издигаше от полето, сякаш вече виждаха вестоносеца да пристига тичешком”.

Действително, трудно можем да съпоставим

с тихия и скромен патриотизъм, изповядван от Йовковите герои, макар че животът и на едните, и на другите минава край шарената черга, изтъкана от различни етноси и религии и еднакво позната и на гръцката, и на българската история.

Впрочем, същото се отнася и за онзи специфично сръбски национализъм, който анализира в творчеството си “бездомният патриот” Иво Андрич, осъзнал трагичната обреченост на сърбите да водят едновременно борба и със “свои”, и с “чужди”. Опознал душевността на народа си, той с тревога споделя за жителите на пограничната територия Крайна (населена със сърби част от Хърватия – б.р.), че “този начин на разговор с противника – през мушката на пушките – им беше в кръвта”, както и че на бойното поле те “винаги се чувстваха като риба във вода”. Оттук съвсем естествено следва и призивът на големия хуманист в романа му “Летуване на Юг”: “Навсякъде и по всякакъв повод ще се печата и ще се говори: “Скъп е братът от всякаква вяра”, или “Не питай, кой как се кръсти, а каква кръв гори в гърдите му”, “Уважавай чуждото, но се гордей със своето”, “Общото народно единство не признава верски и племенни разлики””. Етническите братя на Андрич обаче са заети най-вече с кроене на “каиновски планове” срещу себеподобните си, или както отбелязва самият той: “Вашите обичани светини най-често са отвъд деветдесет и девет реки и планини, а предметите на вашето отвращение и омраза обикновено са край самите вас, в същия град, а често и зад комшийската ограда. Затова и любовта ви е много действена, и омразата ви твърде често преминава в действие. Обичате родната си земя, и то твърде пламенно, но по няколко различни начина, които взаимно се изключват, ненавиждат се смъртно и често се счепкват”.

Образите на етнически “своите” Андрич представя и в книгата си “Мостове”, посредством диалога между трагичния герой на Черна гора княз Негош и секретаря му Медакович:

• Познаваш ли тези черногорци?
• Смятам, че донякъде ги познавам.
• Не ги познаваш истински! Аз съм черногорец, родил съм се и съм израсъл между тях и съм техен господар и пак не ги познавам

Но онова, което със сигурност се знае и за сънародниците на Негош и за критяните на капитан Михалис (героят от едноименния роман на Казандзакис - б.р.) е, че те не познават какво е единство, освен на бойното поле, а животът им придобива смисъл единствено във войната с “другите”, олицетворяващи “Голямото източно царство”. Патриотите на Андрич воюват срещу османците с девиза: “Нека бъде, което не може да бъде”, който писателят характеризира така: “…в живота си не съм срещал по-страшен девиз”.

Така, естествено възниква въпросът,

според Йовков, Андрич и Казандзакис – патриот или гражданин на света? Този съдбовен за идентичността на балканските народи въпрос не търпи едностранчивия отговор. И все пак, възможно ли е постигането на равновесие между сакралното “свое” и възприетото “чуждо”? Йовков показва, че е възможно, доказвайки и, че нищо скъпо и свещено на този свят не става без любов. Героите му са всмукали голямата си обич към Отечеството още с първата глътка мляко от майчината гръд, но за разлика от босненците на Андрич и критяните на Казандзакис, техният патриотизъм е не само велико чувство на сърцето, но и неизмерима мъдрост на ума. А образите им са така обаятелни, тъкмо защото не плащат тежък данък на омразата към другите народи и не развяват за щяло и нещяло опасното знаме на шовинизма.

Топовните гърмежи и кървавите драми на Балканите често заглушават човеколюбивите гласове на Йовков, Андрич и Казандзакис, но ехото им остава да трепти в пространството на новото хилядолетие и да живее в сърцата на етнически и религиозно различните (и все пак толкова близки) балкански народи.