“Национализмът е последното убежище на комунизма” – облекчил се някой си Ралф Дарендорф. И мръсотията потекла. Разбрали грешката (защото, известно е, че “национализъм” и “комунизъм” са пълни антиподи), изкусни и гласовити манипулатори, решили да я поправят. Опаковали миризливото “откритие” на левичаря Дарендорф с красива, лъскава хартия, украсили го с панделка, а от някой стар гардероб се сдобили със стар и прашясал нацистки ботуш и го стоварили върху опаковката. За по-голяма драматичност, стъпкали и едно цвете. После извикали медиите да документират случилото се:

Журналистите се стъписали от гледката и констатацията. Нещо им замирисало, разбира се, но предпочели да вярват на очите, а не на носа си и… така до днес. Поставя се знак на равенство между национализма, от една страна, и екстремизма, шовинизма, нацизма и комунизма – от друга, при все, че за всяка от тези категории има съответната дефиниция и липсват каквито и да било допирни точки на национализма с останалите. Така, умишлено сбърканото тълкуване на тези понятия доведе до това, че днес национализмът е превърнат в мръсна дума и е на път да стане забранена идеология. Чувствам се задължен да измия позора от “челото” му. Притежавам и необходимите аргументи. Всъщност понятието “национализъм” се родее само с едно друго фундаментално понятие – “нация”.

Това е общност от хора с общ произход, език, история, самосъзнание, икономически и комуникационни връзки, ако и да не живеят в една обща държава. Историята показва, че нацията е твърде консервативна и много по-устойчива категория от държавата. Що се отнася до събирателното понятие “национализъм”, то съдържа в себе си две компоненти – патриотизмът и родолюбието. Патриотизмът отразява любовта към земята на дедите ни, земята, където сме родени (т..е. Родината или Отечеството). А родолюбието изразява любовта към семейството, рода нацията, които са единствените носители на националното съзнание, националната ценностна система и историческата памет на нацията. Тези две компоненти не могат да се употребяват поотделно и самостоятелно. Не може да има патриотизъм без родолюбие, както и обратното. А свързани, двете съставляват национализма.

Национализмът е непоколебима вътрешна убеденост, че елитът на нацията трябва и служи безкористно. Национализмът е кръвно (не на пролятата, а на оцелялата кръв) чувство за опазване на нацията, на нейната идентичност, на ценностнита и система, на историческата и памет.

Нима без тази убеденост и това чувство нашите деди щяха да създадат най-старата нация и държавност в Европа? Нима без тази убеденост и това чувство Аспарух щеше да откъсне “парче земя от Рая” за да създаде България? Нима без тази убеденост и това чувство Васил Иванов Кунчев щеше да стане Левски, отказвайки се от семейство, деца и простото човешко щастие? Нима без тази убеденост и това чувство Ботев щеше да остави хубавата Венета, за да тръгне по пътя към безсмъртието? Нима без тази убеденост и това чувство Драган Цанков щеше да влезе в политиката богат и да излезе от нея само с едни скъсани галоши? Нима без тази убеденост и това чувство Гюро Михайлов щеше да изгори на поста си. Нима без тази убеденост и това чувство щеше да ги има Раковски, Каравелов, Славейков, Стамболов, Гоце Делчев, Яворов…и още, и още?

Нима без национализма щеше да я има България днес? И нима без него е възможна България утре?

След Втората световна война и националните катастрофи, комплексът за “неосъществимостта на националния идеал” доведе до постепенното отчуждение на мнозина българи от националната ценностна система. Процесът бе “подпомогнат” и от внесения отвън болшевишки режим. Национализмът бе заменен от интернационализма, чиито лозунги бяха “Пролетарии от всички страни, съединявайте се!” или “Пролетариатът няма отечество!”. Насаждаше се класовата омраза, т.е. ненавистта към богатия и проспериращия, към способните и различните, към духовните водачи на нацията. Избиваха ги без съд и присъда “в името на народа”, изпращаха ги в лагери, където нерядко ставаха храна на свинете.

После това безумие бе сменено от ерата на демократичния космополитизъм. Който проповядва “атомизирането” на индивида, превръщайки го в затъпял и безчувствен консуматор, вярващ в максимата “Отечеството ми е там, където ми е добре”. Стъпвайки на тази основа, съвременните крайни либерали отричат съществуването на нациите, тяхната идентичност и култура в името на някакво си светло глобално бъдеще, което почти по нищо не се отличава от рухналата комунистическа утопия.

И ето ни сега между две крайности. От една страна екстремизмът, изразяващ се в появата на омраза към представители на други етнически групи или нации, в сляпа конфронтация и ксенофобия, в откровен шовинизъм, каквито никога не са били присъщи на българската народопсихология, на нацията и държавата ни. От другата страна пък са нихилизмът, космополитизмът и ултралиберализмът, които също насаждат единствено омраза и отчуждение, макар и по далеч по-фин начин.

Единственото преграда пред въжделенията на едните и другите е тъкмо национализмът. Затова го атакуват така безмилостно и с всички възможни средства.

След рухването на комунизма България пое по пътя към цивилизования свят. Но нито начинът, нито средствата, с които се осъществява това, не са по душата или джоба на българина. Ултралибералният модел на прехода доведе до създаването на криминално-мафиотска политическа система. На държавното ни кормило се изредиха и леви, и десни, а резултатът все си беше отрицателен. Жизненият ни стандарт рухна, духовност няма, културата агонизира, личностите се превърнаха в анонимни индивиди. И през цялото време ни обясняваха,

Стигна се дотам, един наш премиер, след като подписа междудържавни документи на български и “македонски” език, да се изрепчи пред медиите: “Днес погребах национализма в България”.

Все още имаме национално знаме, национален герб, национален химн, национална телевизия и радио, национален исторически музей, национална художествена галерия и прочие все “национални” неща. И всичките ни политици поставят в кабинета си портретите на националния герой Левски и се пъчат пред него. Само дето самият национализъм бил лошо нещо, затова го и погребаха.

В зората на демокрацията на обществото ни бяха подхвърляни, като “носители на национализма” всевъзможни леви и десни и екстремисти. И днес националистите се представят като човешки отрепки със зъби на вампир, поглед на вълкодав, с мръсни и неизрязани нокти и неутолима жажда за кръв. Несъзнателно се оглеждам в огледалото, треперейки да не открия там отражението на Дракула. Слава богу – няма го. Полагам ръка на сърцето си. Усещам го – то бие и предава най-топлите, чисти и съвършени чувства, които могат да се уловят по пътя между сърцето и съзнанието. Просълзявам се.

А Вие?