Когато се говори за понятия като "десница", "крайна десница" и пр., обикновено основното внимание се концентрира върху чисто политическите или дори чисто емоционалните им измерения. Тоест, набляга се най-вече на "феномена Льо Пен", явлението "Хайдер", "новият фашизъм", проблемите с циганите, имигрантите и т.н. Далеч по-малко внимание се обръща на икономическите аспекти на явлението. Макар че тъкмо те са основните, защото всички тези проблеми могат да намерят решение единствено и само чрез едно средство - парите. Без пари нито някой ще интегрира циганите, нито ще спре имиграцията, нито ще отговори на онези очаквания на избирателите, незадоволяването на които отваря огромни ниши за всевъзможни популисти,.

До голяма степен

(или по-точно казано неопопулистката вълна) се дължи на несъответствието между провежданата държавна икономическа политика и обективните икономически закони, налагащи се напоследък в световен мащаб. Проблемът е характерен не само за Източна Европа, а и за развитите страни, тъй като и там правителствата все още управляват, до голяма степен, опирайки се на остарели схващания за функционирането на стопанството. В случая обаче ще се съсредоточим върху България, по съвсем обясними причини.

Основният икономически проблем пред страната ни е пълното несъобразявяне с правилата на “новата икономика”. В България първо се гледат вътрешните проблеми, те се фиксират, поставят се като цел за разрешаване, превръщат се в задача, а после тръгваме навън да търсим решение. Т.е. у нас се изхожда от нуждите и се тръгва към средствата. Това обаче не води доникъде, защото в днешната глобална икономика се работи точно по обратния ред - тръгва се от възможностите и се пренастройват нуждите.

Една прагматична политика би изисквала първо да се огледа, каква е конюнктурата на световния пазар, къде може да се наместим, какво да предложим, как да привлечем капитал за него и, за колко време ще го изпълним. А едва след като това стане, да видим колко сме спечелили и как да го използваме.

Единственият начин за възраждането на България е тук да се привлекат пари. Това е и основният ни проблем - в държавата няма пари. Тя, образно казано, е изключена "кръговрата на световния капитал". Стои някак си встрани от него и се опитва, с малкото паднали отвън трохи и почти изчерпани резерви от миналото, да оцелява. Само че вече не е възможен прогрес без участието на глобалния капитал. А последният функционира като непрекъснато се движи - той минава през много страни и икономики, и си заминава. После идва друг. Минавайки, парите създават икономически растеж и работни места. Икономиките, които са станали част от този “кръговрат” са по-конкурентни от останалите, защото ползват повече финансов ресурс и най-модерно “ноу-хау”.

Ежегодните протести на българските земеделски производители например, срещу тъй наречения "дъмпингов" внос, който им подбива цените, са протести точно срещу тези процеси. Вносът обаче не чак толкова “дъмпингов”, защото производителите на вносните стоки и продукти са на печалба и при тези цени. Но това е възможно за тях и не е възможно за нас, тъкмо защото те са привлекли капитал и “ноу-хау” и работят по модерни правила, докато ние си я караме по старому. Фактът, че подобни проблеми вече удрят дори и земеделието ни, където базовата технология е все ощ една и съща (обработката на земята), е доказателство, колко е нараснала значимостта на капитала. Примерите в останалите отрасли са още по-еднозначни.

Самият “световен капитал” не е в неограничени количества. И за привличането му тече бясна конкуренция. Която не е само в Източна Европа, а и в Азия и Южна Америка. На настоящият етап, както и в обозримо бъдеще, този капитал не може да реши проблемите на всички и да вдигне жизнения стандарт навсякъде. Той може да го направи само там, където успеят да го привлекат. Но конкуренцията е жестока, защото именно сега всички вече осъзнават необходимостта да се реформират, ако искат да оцелеят (и, евентуално, да забогатеят). Така че пред свободния капитал има изключително разнообразие от инвестиционни възможности. И той избира само онези от тях, които са му особено изгодни. Като го прави без да се интересува от политическата система на държавата. Неслучайно абсолютен рекордьор в привличането на инвестиции в момента е комунистически Китай.

пред управлението на всяка страна е да я направи атрактивна за капитала. Ако не го направи, той просто няма да дойде. И тогава държавата може до безкрайност да изтъква колко е “перспективна”, колко умен е народът и, колко е “социално загрижена”, но това няма да промени нищо. Защото капиталът не се интересува от обяснения, а от реалности.

А, какви са реалностите у нас?

В последните месеци социалният ни министър лансира тезата да се понапълни пенсионния фонд чрез по-високи минимални работни заплати по браншове. Това е типичен пример за "движение наопаки". Вижда се, че има болезнен проблем - ниските пенсии. Вижда се и другият проблем - огромен брой хора се осигуряват върху минимална работна заплата. И се решава - ще се осигуряват върху повече като ги задължат административно. Тоест, правителството изхожда от потребностите и се опитва да диктува възможностите. Но от това нищо няма да излезе - фирмите няма да платят повече осигуровки, защото пари за тях няма. Правителството обаче си мисли, че пари има и тръгва да ги взима. Но тях ги няма в пенсионния фонд, защото по принцип ги няма. И ако фирмите не могат да избегнат плащането, просто ще се закрият и пак няма да плащат. Това е истината.

Подобна е ситуацията и с преките данъци - данъкът върху общия доход и данъкът печалба. Те действат директно репресивно върху бизнеса.

Налице са и група “организационни фактори” от типа на корупцията и прекомерната бюрокрация, които също убиват бизнеса.

Впрочем, като говорим за "бизнес", това всъщност е не само местният бизнес, но и споменатият вече глобален капитал. Който, наблюдавайки и анализирайки ситуацията в различните държави, като види някоя, подобна на нашата, очевидно няма да реши да я включи в сферата на своята дейност. Т.е. няма да реши да ни включи в “кръговрата”. Просто защото преценява, че тук го очакват

За него данъците, осигуровките и корупционните такси са си загуба на пари. Докато на други места го чакат печалби.

Капиталът не се интересува от обяснения и оправдания. Ние може да сме прави за себе си - да искаме да нахраним бедните, да вдигнем пенсиите, да направим учители и доктори по-щастливи. Но капиталът това не го интересува. Интересува го само изгодата. И прагматичното поведение изисква да се види какви изгоди можем да му предложим, и каква печалба ще получим в замяна. А чак след това - да се гледа за какво да отиде тя. В тази насока можем да бъдем сигурни, че инвестициите, отиващи в Китай, далеч не решават всичките му проблеми. Има много, които си остават "висящи". Но това не кара китайците да започнат да репресират капитала и да го прогонват от страната с псевдоаргументи. Така те, лека полека, вървят напред и със сигурност от година на година решават все повече свои проблеми. Ние не решаваме нищо, а само говорим и се лъжем едни други.

Проблемът с капитала и неговото движение е проблем и на западните общества и до голяма степен предопределя доста други проблеми. Високата безработица в ЕС е пряко следствие от т.нар. "изнасяне на производството". Самите европейски компании предпочитат да си построят заводи в Азия, защото им е по-евтино. И гражданите на ЕС остават без работа. Така Азия изсмуква част от капитала към себе си с по-изгодните условия, които предлага. Капиталът няма избор, освен да се премести, защото иначе конкуренцията отива в Азия, започва да произвежда и го измества от пазара. Друга подобна практика е наемането на имигранти на работа - те получават по-малко пари и вършат същата работа. Това е фактор на конкурентоспособността. Който обаче поражда ксенофобията в Европа.

Точно поради тази причина - защото европейските правителства са затруднени да реформират икономиките си и задържат капитала в своите страни, се пораждат трудности и избирателите се чудят за кого да гласуват. Някои гласувания обаче - като това за Берлускони и “пост-фашиста” Фини в Италия, вече доведоха до опити за реформи тъкмо на онези сфери, които отблъскват капитала. Берлускони започна с тежката социална система и свръхзащитата на т.нар. "трудещи се". Защото те гонят инвеститорите. Последните просто си отиват, и оставят на местните само проблемите. Именно това трябва да се разбере - привидната загриженост за социално слаби, държавни служители, доктори и т.н., както и репресията срещу капитала, не решават никакви проблеми и дори не наказват капитала. Той просто си отива и оставя проблемите на онези, които са ги създали. Капиталът не може да бъде наказан (пък дори и със средствата на болшевишката революция). И репресията винаги се връща обратно.

Реално предизвикателство пред една

би било да извади за обсъждане новите икономически реалности в света и да убеди нацията да гласува за решения, които са в унисон с тях. Очевидно решението с осигуровките е вдигането на пенсионната възраст и намаляването на броя на пенсионерите, а не доизстискване на бизнеса и прогонване на инвеститорите. Решението с данъците е да се намаляват разходите, които те покриват, а не да се измислят нови данъци. Въобще, решението на който и да е проблем е да се покаже на избирателите реалността, да се предприемат необходимите мерки, да се привлече капиталът, и след това - стъпка по стъпка, с получените от него печалби, да се решават проблемите един по един. А не да се дават големи обещания, които никога няма да бъдат изпълнени.

12 години вече българските пенсионери гласуват за по-високи пенсии и по-добър живот. Първите от гласуващите вече не са живи. Още мнозина ще има да си отидат без да са видели нищо. Така ще е, ако продължаваме да превръщаме в отправна точка потребностите си и собствените си проблеми, без въобще да сме наясно с възможностите и решенията, които ни предлага световният пазар.