Що бяха българите преди 40-50 години? Имаха ли някакво съзнание за своята народност? Дохождаше ли някому наум да помисли за някое общополезно дело? Лукавата фанариотска политика, като не се задоволяваше само да ги държи във властта си, да ги дои и съблича, употребяваше всичките си усилия за да сее помежду им раздори и несъгласие, да не би някак да се осъзнаят и оценят жалкото положение, в което се намират. Следствие от тази политика бе вкореняването на взаимната недоверчивост, упадъкът и, на места, дори съвършеното изгубване на народното чувство. Всеки мислеше само за себе си и се стремеше, колкото се може по-изкусно да ласкае своите нравствени губители и притеснители. И чудно ли е, че вследствие на подобно нравствено разложение българинът стигна до такава апатия, щото с равнодушие гледаше как се тъпче всичко, щото е народно, как се гони майчиният език от училищата и, което е най-лошото, сам помагаше на своето нравствено убийство – явление, много рядко срещано дори и помежду най-отритнатите и потъпкани народности.

Но небесното провидение не остави нашия народ да загине докрай. От време на време се появяваха помежду него мъже, които подобно на някои въздушни феномени, ако и да гаснеха в пространството на българския небосклон, оставяха след себе си живителни лъчи за народното съзнание. Тези лъчи, като някое плодотворно семе, хвърлено в земята, дадоха

Българинът дойде в съзнание, захвана да учи матерното си наречие и да проумява онова, на което учат думите на божествения наставник. Всеки от нас с душевно наслаждение видя, как за кратко време из Отечеството ни захванаха да се издигат народни училища, незаконният гръцки език се замести с майчиния, навсякъде из по-големите ни градове се отвориха читалища, основаха се женски дружества. И всяко от тях, според силите и средствата, с които разполага, спомага за народното единство, за умственото развитие на българина и за неговия нравствен напредък. Но най-поразително доказателство за чудесното действие на любовта и народното съгласие e църковният ни въпрос. Защото ако простодушния ни народ не беше въодушевен и не се поддържаше и подкрепяше от тези добродетели, щеше ли да има сила да се бори със своите яростни и силни противници! Можеше ли да устои твърд и непоколебим, в своите убеждения, когато за кратко време го нападнаха като алчни чудовища най-различни чуждестранни пропаганди и всяка една се силеше какви по-привлекателни средства да употреби за да използва неговото простодушие и го привлече към своята кауза.

И със сигурност може да се каже, че ако всичките единокръвни наши братя, живеещи в Тракия, Македония и другаде, пръснати по цялото пространство на Балканския полуостров, се бяха събудили по-рано и бяха действали едновременно и в съгласие с другите, то границите на Българската екзархия не щяха да са там, гдето ги гледаме, а щяха да се простират навред по Европейска Турция, дето живее българска душа и се чува български глас.

Нека не забравяме, че ако нашите прадеди се бяха събудили по-отрано, то народното ни битие, нашият умствен и нравствен напредък не щяха да са в такова положение, в каквото днес ги намираме. Нека никога не забравяме, че младежите в градовете ни се надяват на нас и нека всякога имаме на ум, че бъдещите поколения ще оценят високо всичките ни постъпки, всичките ни дела, които сме извършили за тяхното благоденствие.

Като се пренесям мислено в миналото, припомняйки си благочестивите апостолски подвизи на нашите първосветители Кирила и Методия и на всичките им съвременни народни сътрудници, сякаш чувам техния пастирски глас да се отзовава в душата ми, припомнайки епохата, в която са прекарали многотрудния си живот, както и техните наставления: Чеда наши! Четете историята и никога не забравяйте онова, което сме направили за вас. Защото презряхме всичко - слава, чест, достойнство само да можем свободно да послужим и принесем полза на народа си. Изнамерихме букви за намиращия се дотогава в презрение български език и съчинихме на него разни книги. Не се побояхме да изминем големи разстояния за да разсеем тъмнината и разнесем светлината на истината и помежду други наши братя славяни. Не се уплашихме от грозните заплахи на първосвещеника на Рим и претърпяхме всичко само за да разпроснем евангелската истина.

Нека никога не забравяме тези наставления, които естествено се раждат в българската душа дори и само от

на преснопаметните наши просветители и техните неуморими сътрудници. Нека всеки от нас има винаги пред очите си достойният им за подражание пример. Нека всички се обградим с любов и съгласие и нека, според силите си, работим за общото добро и благоденствие. Ще минат години и векове, ще се появят измежду нашия народ мъже, които за да опишат народната ни история ще разровят архивите, в които са описани делата на любородните деятели, ще ги оценят безпристрастно, ще пролеят признателни сълзи и със сърдечно умиление ще почетат небесното провидение.