Напоследък в публичното ни пространство отново се налага настойчиво тезата за необходимостта да признаем съществуването на национални малцинства в България. В някои разговори и дискусии дори се прокрадва становището, че, ако се превърнем в мултинационална държава по подобие на Швейцария, ни очаква стабилно икономическо развитие и безоблачно бъдеще. Наличието на национални малцинства и тяхното признаване се разглежда от определени политици и общественици като необходимо условие за по-нататъшната ни демократизация и успешно интегриране в Европейския съюз. В тази насока г-н Михаил Иванов – бивш съветник на президента Желев и експерт в Съвета по етнически и демографски въпроси към Министерския съвет, изготви дори специален доклад за “националните малцинства в България”. А основна причина за създаването на подобна концепция, както твърдят привържениците й, е да се демонстрира пред света, че живеем в свободна и демократична държава.

Според Михаил Иванов, в България живеят национални малцинства. Като такива се определят например турците, арменците, евреите и циганите. Но заедно с тях вече се появяват и “македонци”, тъй като при последното преброяване имало българи (макар и незначителен брой), самоопределили се като такива. Най-необоснованата част в доклада обаче, е посочването и на

Наскоро, от телевизионния екран, г-н Иванов обясни и какво точно разбира под “национално малцинство”. Според него това е етническа, религиозна или общностна група, която е малцинствена не като част от някаква друга нация, а по отношение на собствената ни национална държава. Очевидно, приемайки подобно определение за национално малцинство, той или не прави никаква разлика между етническо и национално малцинство, или просто я премълчава.

Според едно друго виждане, широко разпространено в Европа, за да бъде обявена дадена етническа група за национално малцинство, някъде трябва да съществува съответната национална държава. Липсва ли обаче такава, малцинството е само етническо. Такива са например циганите не само у нас, но и навсякъде по света. Друг особено важен въпрос е, кога една етническа група може да се превърне в малцинство. Досега нито в политиката, нито в науката е даден ясен отговор на този въпрос. Някъде се приема, че за да бъде обявен някой етнос за малцинствен, той трябва да представлява 10% от цялото население на страната. Ако тази етническа група населява компактно определен географски регион и ако там надвишава по численост основния етнос в страната, тя може да предяви и претенции за автономия. А веднъж получила автономия, малцинствената група има право да изгражда собствени държавни институции, парламент и войска.

Точно тази е причината в повечето страни от Западна Европа, които за нас са еталон за демокрация, да не се признава съществуването на национални малцинства. В Германия и Франция например, се говори най-вече за различни етнически групи, но не и за малцинства. В Германия официалният брой на натурализираните турци е към един милион. Някои статистически източници обаче твърдят, че в момента там живеят и работят временно или нелегално поне още около 2 милиона. Германците обаче не само че не ги признават за етническо малцинство, но и правят всичко възможно да ги интегрират в обществото именно като немски граждани. Във Франция пък живеят няколко милиона араби, много от тях натурализирани, но и те не са обявени за национално или етническо малцинство. Известно е, че във Франция, Германия, Австрия или Великобритания нарастват негативните настроения към чужденците. В ситуация на световна икономическа криза и ескалираща безработица очевидно се възраждат и някои ксенофобски тенденции. Подобни процеси са особено опасни за обществото.

Много по-различно е обаче положението с националните малцинства. Тук не става въпрос за ксенофобия или за погазване на изконни човешки права. В една “политическа нация”, каквато е Франция, всички нейни граждани, независимо от етническия им произход, са равни пред държавата и законите, но заедно с това поемат и еднакви отговорности. Признаването на национални малцинства в границите на националната държава е

Защото, рано или късно, (само)определянето на дадена етническа група като национално малцинство поражда стремеж към постигане на автономия.

На Балканите има немалко подобни случаи. Някогашната Югославска федерация е добър пример за изкуственото формиране на национални малцинства, водещо след себе си необходимостта от появата и на техни “национални” държави. Така днес всички единодушно твърдят, че съществува босненска нация. Макар че, по етнически произход, босненците са смес от сърби и хървати, изповядващи исляма. До края на 60-те години на миналия век те не се възприемат като отделна националност. Постепенно обаче у тях се оформя представата, че религията ги прави по-различни от останалите общности във федерацията. Така, от религиозна общност босненци се превръщат в национално малцинство, а след това и в нация.

Ако направим подобен паралел с помаците в страната ни, ще видим, че обявяването им за национално малцинство е забъркване на истинска взривоопасна смес за България. Нека не забравяме, че те са етнически българи, които просто изповядват по-различна религия от официалната. И без това помаците са изстрадали хора, дълго време са пренебрегвани само заради това, че изповядват различна религия. Подобни предразсъдъци днес, в началото на ХХІ век, са истински анахронизъм. Да не говорим, че повечето от тях живеят в региони, най-силно засегнати от безработицата, и тънат в мизерия. При теренни изследвания в Родопския край, проведени още през 1994, много помаци твърдят, че: “Преди винаги сме знаели, че сме българи. Сега идват най-различни хора и ни казват, че не сме такива, че сме различни.” Запитани какво мислят за това, те отговарят: “Е, знаем ли вече какви сме. И едните, и другите не ни приемат като свои”. Тук под “едните” и “другите” се разбират българите и турците. В някои отношения Балканите сякаш наистина са се консервирали и живеят все още в ХІV-ХV век. Именно тогава се заражда и силно негативното отношение към религиозния “друг”.

Дори и след Освобождението българските власти създават редица административни пречки за интегрирането на ислямизираните българи. В свободна България религиозният принцип на разделение продължава да властва. Този факт ще спъва по-нататъшното национално единение и ще попречи за цялостната консолидация на нацията ни. В българското културно самосъзнание дълги години живее убеждението, че всеки, който изповядва християнството е българин, а нехристиянинът вече е лишен от българска принадлежност. Подобно разбиране е типично не само за българската нация, но в една или друга степен се изявява при всички балкански народи. Тази реакция е естествена, тъй като религиозното разграничение има своите корени в дългите години на потисничество в рамките на Османската империя и се свързва с изконно заложения инстинкт на зависимите за оцеляване. След Освобождението обаче, наличието на подобно отношение към изповядващите различна религия е

То също така изразява липсата на ясна стратегия за обединение на цялата българската нация без оглед на вероизповеданието или етническия произход.

Колко сме далече и днес от Запада и в частност от Европа, можем да разберем дори само по един единствен факт. В западните демокрации, щом си гражданин на САЩ или Франция, значи си американец или французин и нищо повече. Можем ли ние тук в България да кажем също толкова категорично, че независимо какъв е етническият ни произход или каква религия изповядваме, щом сме граждани на България, значи сме най-вече българи?

При нас като че ли се получава точно обратното. Защо ли да сме по-различни от някои наши балкански съседи? И тук, както в бившата Югославска федерация, някои са готови да обявят помаците за национално малцинство. Ако това стане обаче, то ще постави много други българи в неравностойно положение, защото в страната ни съществува значително религиозно разнообразие. У нас има не само българи-мюсюлмани, но и такива, изповядващи католицизма и протестантството. Напоследък се увеличава и броят на онези, които се увличат по източните учения и окултизма. По тази логика, ако приемем, че всички дотук изредени българи изповядват различна от официалната религия, за да имат равни права пред закона, всички те трябва да бъдат обявени за национални малцинства. Тоест, излиза, че в България българи са само тези, които имат български етнически произход, изповядват източноправославието или са атеисти. И, ако това схващане се узакони, ще се окаже, че българската нация почти изцяло е съставена от национални малцинства. Трудно е да се прогнозира в дадения случай как би се развило подобно общество в бъдеще и, дали България няма да бъде засегната от сепаратистки въжделения. Така съвсем логичен ми се струва и въпросът, на който за съжаление аз лично, а вероятно и повечето българи, нямат ясен огтовор: кой и защо днес работи не за обединението на българската нация, а за нейното разделение?